Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
— Не се сърди! — Тя го прегърна поривисто и го целуна.
Той повдигна рамене. Това е сестринска целувка, на колега.
Нищо повече. Още повече под втренчения поглед на съпруга.
— Всичко е нормално. Всичко ще бъде нормално — поправи се той, като я гледаше в очите.
Тя сключи вежди, обмисляйки думите му. Странен тон. Не си представяше така сбогуването им. Но той каза именно така, сякаш все още всичко е поправимо. Сякаш той не съжаляваше особено.
После тя си спомни странното, спокойно изражение на лицето му. Сякаш е сменил маската на потиснатост.
Тя се върна до колата и се озърна още веднъж. Той гледаше след нея.
Докато пътуваха към летището, тя стискаше чантата с документите, сякаш не си вярваше, че най-сетне са се измъкнали. И от време на време се обръщаше.
— Стига си се озъртала! — Накрая Павел не издържа. — Вече не могат да ни настигнат.
Тя го погледна под око. Ще научи ли някога какво й е струвало това? По-добре веднага да каже.
— Поне досещаш ли се какво ми струваше?
— Представям си… Нали служих там. И знам кой с какво и как командва.
— Можеш да не се безпокоиш. — Тя се нацупи. — Честта ти не е пострадала.
В този момент срещна погледа на шофьора, голобрад сержант. Също знае нещо. И затова дава ухо.
Известно време стоя нацупена, после започна да поглежда вкамененото му лице. Не, не може да мълчи толкова дълго, не може да се прави на обидена. И го хвана под ръка и сложи главата си върху рамото му.
— И аз не си вярвам, че се измъкнахме оттам! Сега никой не може да каже, че си се излежавал на татковия гръб. Изпращат те на курсове като най-добрия офицер! Какво мълчиш?
Той сви рамене. Какво да отвърне? Още повече че шофьорът почти престана да следи пътя и все надаваше ухо. Ще има какво да разказва, като се върне. А за нея сякаш той не съществува.
— Знам за какво си мислиш — закри очите си Ала. — Мисли каквото искаш. По-добре да поспя. Никак не съм си доспала. Ама че е задушно при вас в караулното…
Той внимателно прегърна жена си.
8
Забравих да кажа: след последното убийство, което също ми стовариха, вече цяла седмица из Москва се провеждаше операция „Трал“.
Търсеха нечувания убиец. Проверяваха през най-гъсто сито гари, общежития, бардаци, казина, ресторанти. Ченгетата на Грязнов работеха денонощно. Сега горките помощници на силовите и другите министри бяха заобиколени от цивилни телохранители, сякаш те са шефовете. По-глупаво не можаха да го измислят, така казах и на Костя. Напротив, ако съдим по концентрацията на цивилни агенти, нашият килър може да разбере, че вярно е избрал следващата си цел. Ще могат ли да опазят поне някого, дори самия президент от снайперисткия изстрел в главата от покрив на разстояние триста метра? Няма да могат, а виж килърът няма да пропусне.
Меркулов не обърна внимание на суетнята. Тази операция не го засягаше. Следствието не търпи шумотевица. Това е инициатива на вътрешния министър. Сякаш се отчиташе пред президента и премиера: взети са мерки. Правим каквото можем в борбата с престъпността, заляла Русия.
Разказвам това, защото хората се трепят, а аз в същото време се разхождам с нов мерцедес с валутна проститутка.
Отиваме двамата на премиера в оперния театър. Останалото — дом, семейство, задължения — е оставено на заден план.
Светлана е на кормилото, аз съм седнал отзад, почти съм невидим отстрани, но когато младоците с милиционерска униформа спират колата и подсвиркват, докато надничат в купето, се налага да показвам картата си.
Те пак подсвиркват, вече по друг начин, козируват, което не мога да понасям, и ни пускат. Така, със спиране и задръствания по пътя, за малко да закъснеем за началото. Не само ние.
— После ще ви запозная — каза Светлана загрижено. — В антракта. Ще ви заведа при нея, там ме познават.
Исках да й отговоря, че мен и така ще ме пуснат, хем едва ли ме познават, но се въздържах. Намерих с какво да се хваля.
Да бъдеш на опера с нея е също толкова трудно, колкото и на конкурс за красавици. Всички се кокорят. Но поне тук никой не я взема за прима, не тича за автографи. Прекалено е хубава, че на това отгоре и да пее.
Мъжете се натискаха край нас, макар да не бяха сами, опъваха шии, обръщаха се, но Светлана не се трогваше особено. Беше свикнала да е в центъра на вниманието. Беше се изхитрила да не гледа никого, с никого да не се сблъсква, понеже всички отстъпваха пред нея и й правеха път.