Храмът на смъртта [bg]

Най-накрая стигнаха началото на развалините — основи на дебели стени, улици, разбити порти, колони и могили. Някъде руините бяха скрити от гъста трева или дебел зелен мъх.

Александър беше очарован. Той посочи в далечината река Скамандър и известното място, където се беше провел един двубой от древната война. Самата Троя беше разочароваща — просто село от къщурки и колиби, разхвърляни между руините. Теламон не виждаше нищо героично, Омирово или драматично, но също като останалите запази мислите за себе си, докато Александър продължаваше да цитира „Илиада“-та и да бъбри.

Най-после стигнаха градския площад, обграден от руини и разрушени къщи. Някои от обитателите му говореха развален гръцки и се интересуваха повече от това какво могат да продадат, отколкото от пристигането на армията. Александър слезе от коня, върна се и помогна на Антигона. После щракна с пръсти и извика Теламон.

— Сигурна ли си, че си добре?

С потъмнели очи, бледо лице и силно стиснати устни, Антигона кимна и покри главата си с качулката на мантията.

— Може ли Теламон да ти помогне с нещо? — попита загрижено Александър.

Отново поклащане на главата. Александър би продължил с въпросите, но от една странична уличка се зададе група хора, водена от възрастен жрец, който носеше жезъл в едната си ръка, а в другата съд с благоухание, увит в парцал. Зад него едно момченце размахваше звънче. Странната процесия премина площада и беше посрещната със сподавен смях от приближените на Александър — който замлъкна под погледа на царя. Местният старейшина пристъпи напред с натруфена възглавничка, върху която имаше лавров венец, боядисан със златна боя. Той се поклони на Антигона. Примигвайки с мътните си очи, се опита да произнесе реч, но езикът му сякаш беше твърде голям за устата. Теламон подозираше, че се е подготвил за случая, като е изпил толкова вино, колкото дебелият му търбух е можел да побере. Човекът опасно се олюляваше на краката си. Хефестион си проби път към него. Антигона рязко каза нещо и старейшината му подаде възглавничката. Приятелят на царя пое позлатения венец и го вдигна така, сякаш беше короната на Азия. После внимателно го сложи на главата на Александър. Царят го намести и отново се качи на коня. Окуражени, местните жители се приближиха. Александър извади меча си и обяви, че е дошъл да ги освободи от тиранията на Персия, да възстанови демокрацията и да избави всички миролюбиви гърци. Под ръководството на старейшината те го приветстваха нестройно. Птолемей и останалите стояха с наведени глави, а раменете им се тресяха. Теламон трябваше да погледне строго Касандра, която трескаво хапеше устни. Дори Антигона тайно се усмихваше. Но Александър се беше потопил във величието на момента.