Вълкът през зимата [bg]

- Минавало ми е през ума.

- Затова си и детектив.

- Точно така. Приятно ми е да мисля, че съм умен за бял човек.

- Не е кой знае колко трудно да се досетиш.

- Аз се досетих, а може би и Ани Бройър се е досетила. От хората, е които говорих за нея, останах с впечатлението, че не е била глупава. Иначе не би оцеляла толкова дълго на улицата. Сигурно е поискала някакво доказателство, че те са порядъчни хора. Щом е казала, че отива в Проспъръс, предполагам, че точно там е отишла. За съжаление, според местната полиция там няма и никога не е имало следа от нея.

Не казах на Роналд нищо, което Шейки и ченгетата в Портланд да не знаеха, поне в общи линии. Всички други мисли и подозрения, в това число и странната история на „Семейството“, запазих за себе си.

Роналд продължаваше да седи мълчаливо на мястото си. Изглежда, обмисляше нещо - дори това да беше въпросът как да стане от фотьойла, след като вече беше разбрал онова, което искаше да научи.

- Хората, които са убили Джуд, как са го намерили? - каза накрая той.

Хората. Роналд знаеше, че за да се инсценира обесване, дори на толкова слаб на вид мъж като Джуд, е нужен повече от един участник.

- Наблюдавали са приютите - отвърнах. - Както сам отбеляза, той беше личност, която се набива на очи.

- Някой може да ги е забелязал. Бездомниците, по-умните от тях, винаги си отварят очите. Оглеждат се за полицаи, за приятели, за мъже и жени, които им имат зъб. Дъното на блатото е жестоко и безмилостно. Трябва да внимаваш, ако не искаш да бъдеш изяден.

Роналд бе прав. Не бях задавал достатъчно въпроси на улицата. Позволил си бях да отклоня вниманието си към Проспъръс и онова, което представляваше в действителност този град, но може би имаше и друг начин.

- Някакви идеи с кого бих могъл да говоря?

- Ако тръгнеш да обикаляш и да задаваш въпроса „кой“, никой няма да разговаря с теб. Остави това на мен.

- Сигурен ли си?

- Ще измъкна от тях повече, отколкото ти.

Трябваше да се съглася, че е прав. Но бях длъжен да го предупредя.

- И още нещо.

- Да?

- Аз ще бъда дискретен. Ако съм прав и Джуд наистина е убит, хората, които са го направили, няма да се поколебаят да действат, за да прикрият следите си. Не ни трябват повече трупове.

- Разбирам.

Роналд се надигна да си върви. Както очаквах, срещна известни трудности при измъкването от фотьойла, но се отблъсна силно от страничните облегалки и успя някак си. Щом се освободи, хвърли леко враждебен поглед към стола и каза:

- Следващия път няма да сядам.

- Може би ще е най-добре.

После погледна през прозореца към окъпаните в лунна светлина тресавища и рече:

- Мисля да си взема друго куче.

Роналд не си бе вземал куче след Виетнам.

- Хубаво - казах аз.

- Да - отвърна той и за пръв път, откакто се бе появил на вратата ми, се усмихна. - Да, мисля, че ще е хубаво.

След като си тръгна, звъннах на Ейнджьл и Луис в Ню Йорк. Обади се Ейнджьл. Винаги той се обаждаше. Луис считаше телефоните за инструменти на дявола. Винаги ги използваше неохотно и по телефона бе още по-лаконичен, отколкото в разговорите очи в очи, което означаваше нещо - или в неговия случай, абсолютно нищо.