Вътрешно разследване [bg]

— Знаете ли защо ще ходя в Белия дом тази сутрин? — попита Морели, като хвърли поглед към купола на сградата на Конгреса.

— Не.

— Президентът не може да прокара в Конгреса плана си за реформа на социалното осигуряване. Планът му не е лош, но той не може да… спечели законодателите на своя страна. И така, аз отивам в Белия дом, за да посъветвам президента как да прокара своя план.

Той поклати глава, все едно потресен от некомпетентността на президента.

— А знаете ли какво ще правя следобед?

— Не.

— Ще се срещна с избрани членове на Камарата на представителите и Сената, за да представя най-радикалния закон за контрол на оръжията, който тази страна някога е виждала. Гарантирам ви, че до десет години престъпността, свързана с оръжие, ще спадне толкова драстично, че ще си помислите, че живеете в Швейцария. А знаете ли кой ще седи до мен, докато представям проекта?

Демарко поклати глава. Нямаше представа защо Морели го посвещава в плановете си, но на всичко беше готов, само да не го пекат на бавен огън с въпроси кой е шефът му.

— Някои от най-влиятелните членове на Националната асоциация на собствениците на огнестрелни оръжия — заяви Морели. — Ще го нарека Закона на Лидия — нали се сещате, като Закона на Брейди — и така трагичната смърт на съпругата ми ще се превърне в извор на нещо великолепно.

Демарко осъзна, че Морели беше напълно искрен — гордееше се, че му се удава възможност да използва убийството на жена си, за да състави закон, който ще попречи други да бъдат убити. Беше издигнал студения прагматизъм до ново ниво; и камъкът имаше повече съвест от него.

Морели прикова тъмните си очи в него и за момент Демарко усети магнетизма на неговата личност.

— Джо, трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че мога да създам една нова реалност в Америка. Реалност, която с гордост ще завещаем на децата си.

Пол Морели беше абсолютно уверен, че съдбата е предопределила да управлява нацията и управлението му ще донесе само добро. Той виждаше неща, които другите бяха прекалено ограничени или прекалено глупави, за да оценят, и Бог да е на помощ на тези, които дръзнат да му се изпречат на пътя.

— Усещам, че сме на опасен кръстопът, Джо. Тази велика държава, аз… и вие. И не бива да изберете грешния път. Прекалено много е заложено на карта. А сега ми кажете за кого работите.

— Господин сенатор, вече ви казах…

— Джо — прекъсна го той. — Престанете да увъртате, губите ми времето.

За пръв път самоконтролът на Морели се пропука — едва забележимо — и ледената ярост зад меките му думи беше гола и ужасяваща. Той пристъпи до стола, на който седеше Демарко, наведе се напред и сложи ръце на подлакътниците. Лицето му беше на сантиметри от това на Демарко, толкова близо, че черните му очи бяха като лазери, които ровеха в мозъка на Демарко.