Диамантът на Венеция [bg]

— И султанът… таковата де… хареса ли я?

— Да, но не достатъчно. Покани я два пъти в покоите си, но всеки път тя беше… надхитрена и изместена, и… — не довърши Анета, самата тя несигурна как да продължи.

— А после? — подкани я нетърпеливо Евфемия.

— После се случи нещо, което сложи край на всичките ни надежди за по-добри дни.

— Какво се случи? Кажи де!

— Тя разбра, че онзи мъж, нейният търговец, всъщност е в Константинопол. Знаеше, разбира се, че той е идвал тук като представител на компанията си към английското посолство, при това малко преди тя да предприеме съдбовното си пътуване с кораб, но онова, което никога не беше разбрала, бе, че работата на английското посолство е била отложена. И вместо да се завърне в Англия, както тя смяташе, нейният търговец всъщност никога не бил напускал града — тук Анета поклати изумено глава. — И сякаш това не беше достатъчно невероятно, ами на всичко отгоре — Сантисима Мадона![16] — той някак си бил научил, че тя е в харема! Представяш ли си?! Научил, че тя в крайна сметка не се е удавила при корабокрушението, както всички са мислели, а живее в двореца на турския падишах, точно под носа му! Сигурно е виждал всеки ден покривите и върховете на дърветата, които са я скривали от него, докато е гледал натам от квартала на чуждестранните търговци, от другата страна на Босфора!

— Но как тя разбра за това? — прекъсна я нетърпеливо Евфемия. — Той да не би да й е изпратил съобщение?

— Съобщение ли? Ха! Та това би било истинска лудост от негова страна! Съобщение от мъж, при това християнин, до една от наложниците на султана! Не, не, скъпа, той е бил твърде умен, за да извърши подобна глупост. Със сигурност е бил наясно, че ако й изпрати съобщение, било то писмено или устно, то ще бъде заловено. Затова й изпрати предмет, нещо, за което бил наясно, че само тя би познала, че идва от него!

— И какво беше това нещо?

— Един странен инструмент, който той винаги носел със себе си — компендиум. Мисля, че тя така го наричаше. На дъното на този инструмент имаше тайно отделение, което тя знаеше как да отвори и където той държал нейна миниатюра — Анета пак поклати глава, но този път с огромна тъга. — Беше си все така там, когато тя отвори отделението. Видях миниатюрата с очите си.

— Горкичката! — въздъхна дълбоко Евфемия. — Каква нещастна дама!

— Да, наистина беше нещастна дама — въздъхна и Анета.