Древни брегове [bg]

— Ало?

— Господин Колингуд? Обажда се Хенри Шорт от караулката на охраната.

Думите моментално го разсъниха.

— Да, Хенри. Какво има?

— Не можем да намерим доктор Кенън — обясни гласът в ухото му.

Съобщението го накара да се отпусне.

— Тя спи в съседната стая.

— Не, сър. Дойде тук около половин час след полунощ. Влезе в Ротондата. Но сега там я няма. — Макс погледна часовника си: беше три и четвърт. — Проверихме и другите сгради. Никъде я няма. Не можем да разберем какво става.

— Колата й там ли е още?

— Да, сър. Не е излизала през бариерата.

Макс беше озадачен. За него подобен разговор посред нощ, с всичките възможности, пропуски, варианти и прочее, бе напълно безсмислен.

— Хенри, проверихте ли задните апартаменти в Ротондата?

— Погледнахме навсякъде.

— Добре. Извикайте полицията. Тръгвам към вас.

Остави слушалката на вилката, вдигна я обратно и позвъни на номера в стаята й. Никой не му отговори. Макс се загледа в телефона и в съзнанието му постепенно се материализира подозрението, че е използвала решетката. Вече сериозно обезпокоен, той се облече набързо, качи се в колата си и потегли към хребета Джонсън. Трябваше да каже на Хенри да погледне в канала. Ами ако бе паднала там? Мястото беше такова, че можеше спокойно да не са я забелязали.

Включи мобифона си, набра номера на караулната и чу нов глас. Джордж Фрийуотър.

— Нещо ново? — попита го той.