Преобърнатият свят [bg]

5

КОГАТО ЕЛИЗАБЕТ ПРИСТИГНА в селото, вече се смрачаваше и тя прецени, че е твърде късно да тръгва към центъра. Нямаше желание да се връща там, а и имаше къде да преспи.

За разлика от друг път по главната улица не се виждаше жив човек — обикновено по това време на деня тя беше препълнена с хора, които седяха на земята пред къщите си и разговаряха, докато пиеха силното, смолисто вино — единственото, което можеха да произведат по тези места.

От църквата се носеше шум и тя тръгна натам. Вътре се бяха събрали много мъже и няколко жени, които плачеха.

— Какво става? — попита Елизабет отец Дос Сантос.

— Онези мъже се върнаха — отвърна той. — Предложиха сделка.

Той стоеше доста встрани, очевидно неспособен да повлияе на хората по никакъв начин.

Елизабет се опита да схване същността на споровете, но от всички страни се носеха викове и дори Луис, заел видно място до разрушения олтар, не можеше да надвика врявата. Елизабет улови погледа му и той веднага се приближи.

— Е?

— Мъжете дойдоха днес, менина Хан. Приемаме условията им.

— Струва ми се, че не всички ги приемат. Какви са условията?

— Справедливи.

Той понечи да тръгне обратно към олтара, но Елизабет го хвана за ръката.

— Какво искаха? — попита тя.

— Ще ни дадат много лекарства и много храна. И още тор. Казват, че ще ни помогнат да ремонтираме църквата, въпреки че не сме го искали.

Той избягваше погледа й — обръщаше глава към нея за секунда и после очите му се отклоняваха виновно.

— А в замяна?

— Нещо дребно.

— Хайде, Луис. Какво поискаха?

— Десет от нашите жени. Това е нищо.

Тя го изгледа изумено.

— И вие какво им казахте?

— Ще се грижат добре за тях. Ще ги излекуват от всичко и когато се върнат при нас, ще донесат още храна.

— А какво казват жените за това?

Той хвърли поглед през рамо.

— Не са доволни.

— Сигурна съм, че не са.

Тя погледна към шестте жени, които присъстваха. Те се бяха събрали на малка групичка, а мъжете, които стояха близо до тях, изглеждаха смутени.

— За какво ги искат?