Преобърнатият свят [bg]

Когато спря да си почине, видя, че Дос Сантос се е появил. Стоеше настрана и наблюдаваше веселбата. Тя му помаха, но той не реагира. Зачуди се дали не одобрява ставащото или просто е прекалено сдържан, за да се присъедини. Той беше срамежлив, стеснителен млад мъж, чувстваше се неудобно сред селяните и в същото време не знаеше какво е тяхното отношение към него. И той като Елизабет беше новодошъл, въпреки че според нея тя щеше да преодолее подозренията на селяните по-бързо от него. Като видя Елизабет да стои отстрани, една от селските девойки я хвана за ръка и я дръпна обратно при танцуващите.

Огънят догаряше, музиката забави ритъма си. Жълтият отблясък от пламъците се смали над огъня и хората отново седнаха на земята, щастливи, успокоени и уморени.

Елизабет отказа следващата кана вино, която й подадоха, и се изправи. Беше по-пияна, отколкото мислеше и леко залиташе. Няколко души извикаха след нея, но тя се отдалечи от центъра на селото и навлезе в потъналите в мрак покрайнини. Нощният въздух не помръдваше.

Тя вървеше бавно и дишаше дълбоко, опитваше се да проясни главата си. Имаше един път, по който беше минавала и преди, през ниските хълмове, които заобикаляха селото. Тръгна по него, като се препъваше в неравностите по земята. Някога това сигурно е било пасище, но сега никой в селото вече не се занимаваше със селско стопанство. Местността беше дива и красива, когато слънчевата светлина я обагряше в жълто, бяло и кафяво. Сега изглеждаше тъмна и студена. Само звездите блестяха отгоре.

След половин час се почувства по-добре и се отправи към селото. Като минаваше през малка горичка точно зад къщите, тя чу гласове. Спря се и се заслуша, но различи само интонацията, не и думите.

Двама мъже разговаряха, но не бяха сами. От време на време до нея достигаха гласовете на други хора, които може би спореха или коментираха нещо. Това не й влизаше в работата, но любопитството й беше възбудено. Думите звучаха настоятелно и разговорът сякаш прерастваше в спор. Тя се поколеба за миг, после продължи по пътя си.

Огънят беше изгаснал. На селския площад проблясваха само въглени.

Елизабет се отправи към медицинския пункт. Когато отвори вратата, чу шум и видя мъж до отсрещната къща.

— Луис? — прошепна тя, като го разпозна.

— Добър вечер, менина[1] Хан.

Той я поздрави и влезе в къщата. В ръцете си носеше нещо, което приличаше на голяма чанта или раница.

Елизабет се намръщи. Луис не беше взел участие във веселбата на площада. Сега беше сигурна, че е чула точно неговия глac между дърветата. Остана още малко на прага на медицинския пункт, после влезе вътре. Докато затваряше вратата, чу в далечината на притихналата нощ галопиращи коне.