Преобърнатият свят [bg]

Най-отдолу откри рисунките, които й беше направил. Първите няколко не й се сториха много добри, явно това бяха първите му опити. Трите, които й беше показал, изглеждаха най-сполучливи, но пак я озадачиха удължените пропорции на нея и коня.

— Е? — попита той.

— Ами… — започна тя, като се мъчеше да намери точните думи, — мисля, че са добри. Много необичайни. Имаш набито око.

— Ти си труден обект.

— Най-много ми харесва тази. — Тя порови в купчината и намери рисунката на коня с буйно развята грива. — Като жив е.

Той се ухили.

— Тази ми е любимата.

Тя пак разгледа рисунките. В тях имаше нещо, което не разбираше… например на една от рисунките на мъжа. Високо на заден план се явяваше причудлива форма с четири върха. Тя присъстваше на всяка от скиците, които й беше направил.

— Какво е това? — попита тя, като посочи към нея.

— Слънцето.

Тя се понамръщи, но реши да не спори. Почувства, че за момента е наранила достатъчно артистичното му его.

Избра рисунката, която според нея беше най-добрата от трите.

— Може ли да я взема?

— Мислех, че не ти харесва.

— Харесва ми. Мисля, че е чудесна.

Той я погледна внимателно, сякаш се мъчеше да познае дали е искрена, после взе купчината листове от ръцете й.

— Искаш ли и тази?

Той й подаде рисунката с коня.

— Не бих могла. Не и тази.

— Искам да я вземеш — каза той. — Ти си първият човек, който ги е виждал.

— Аз… благодаря ти.

Той постави внимателно листовете в дисагите и пристегна катарамите.

— Казваш се Елизабет, нали?

— Предпочитам да ме наричат Лиз.

Той кимна сериозно.

— Довиждане, Лиз.

— Тръгваш ли?

Той не отговори, а отвърза коня и се метна на седлото. Спусна се към брега, прегази плитката река и пришпори коня си към другия бряг. След няколко секунди се изгуби сред дърветата.