Шпионинът
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът». Краткое содержание книги:
Известно време след тръгването на ескадрона капитанът ходи напред, назад пред вратата на „хотела“ като вътрешно ругаеше съдбата осъдила го на безславно безделие в момент, когато можеше да се очаква среща с врага и отговаряше на зададените на висок глас от вътрешността на постройката, въпроси на Бети, за различни моменти от бягството на търговеца, които тя все още не бе разбрала. В този момент при него дойде хирургът, който до сега бе зает с пациентите си в една от по-отдалечените постройки и не знаеше нито какво се е случило, нито че ескадронът е потеглил.
— Къде са часовите, Джон? — попита той след като се огледа с любопитство наоколо. — И защо си тук сам?
— Заминаха. Всички заминаха. Надолу към реката с Дънуди. Само аз и ти сме тук, да се грижим за няколко ранени и за жените.
— Все лак, радвам се — каза хирургът — че майор Дънуди е проявил достатъчно съобразителност да не мести ранените. Хей, мисис Елизабет Фланаган, по-бързо ми приготви нещо за ядене, защото имам да правя дисекция на труп и много бързам.
— А, ето го и мистър доктор Арчибалд Ситгрейвз, дето вечно закъснява — отговори Бети през един счупен прозорец.
— Тук ня’а нищо за ядине освен кожата на Джени и трупа, дето казваш.
— Жено! — извика докторът ядосано. — За канибал ли ме вземаш, че се обръщаш към мен с този мръсен език? И ти казвам да побързаш с нещо за закуска и подходящо за гладен стомах.
— Взимам те по-скоро за тапищник, отколкото за топ — отговори Бети, смигайки на капитана — и ти казвам, че ша тря’а да постиш, ако ни щеш да ти напра’я пържоли от кожата на Джени. Момчетата сичко ми изядоха.
Лоутън се намеси за да опази мира и им каза, че вече е изпратил хора да намерят някаква храна. Омилостивен от това съобщение докторът забрави глада си и каза, че ще започне работата си веднага.
— И къде е обектът ти? — попита Лоутън.
— Търговецът — отговори хирургът и погледна стълба.
— Накарах Холистър да направи ниска поставка, така че врата да не се размести при падането. От него ще направя такъв скелет, какъвто няма в Северна Америка. Приятелчето има добри пропорции и костите му са добре сложени. Ще го направя хубавец. Отдавна чакам нещо такова, за да го изпратя подарък на леля си във Вирджиния, която бе много добра с мен, когато бях малък.
— По дяволите! Как можеш да изпратиш на леля си кокали на мъртвец?
— Че защо не? Какво по-благородно има в природата от човешката фигура? А скелетът е основната й част. Но къде е трупът?
— Няма го.
— Няма го? Кой се е осмелил да се меси в моите работи?
— А, дявола самия — намеси се Бети. — И тия дни ше та земе и тебе без да та пита много, много.
— Мълчи, вещице! — каза Лоутън и едвам се удържа да не се разсмее. — Така ли трябва да се говори с офицер?
— А кой ми вика „мръсна Елизабет Фланаган“? Приятел помня година, враг не забравям по месец — каза тя презрително.
Но приятелството и враждебността на мисис Фланаган за лекаря бяха безразлични, защото той не можеше да мисли за нищо друго, освен за загубата си. Наложи се Лоутън да обясни как се е стигнало до тази загуба.
— И добре че бега, съкровище — извика Бети, след като Лоутън свърши — щот’ сержант Холистър го видя очи в очи и казва че е Велзевул, а не търговец, освен за разни дреболии — крадене, мамене, такива работи. Я си представи като как щеше да си да седнеш да режеш Велзевул, ако майорът го беше обесил. Май нямаше да му е много сгодно под ножа.
Така двойно разочарован от закуската и работата си, хирургът обяви желанието си да слезе в Локъст, за да прегледа капитан Сингълтън. Лоутън бе готов за пътуването и двамата скоро яздеха по пътя, макар че лекарят трябваше да чуе още доста подигравки от перачката, преди да се отдалечат достатъчно. Известно време бяха яздили без да говорят, когато Лоутън почувства, че настроението на спътника му е лошо поради разочарованията и нападките на Бети, и направи опит да го успокои.