Шовинист
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шовинист». Краткое содержание книги:
Ваймс се изправя срещу твърде антипатични противници, които са решили да му видят сметката… и отгоре на всичко се смята, че те са „на негова страна“. Врагът може да се окаже още по-страшен. А неговият джобен Дезорганизатор го уверява, че сред нещата, които трябва да свърши днес, е вписано „Да умра“.
Но по-добре да не го прави, защото най-хитроумният изобретател и най-лукавият политик в света са потеглили към бойното поле с малък пакет, който гарантирано предотвратява всякакви битки…
Светът на Диска се впуска във война, в която са замесени армии от сардини, бойци, рибари, сепии и поне една от неизменните спътнички на войниците.
Докато се отдалечаваха от парапета на кораба, някой се измъкна безшумно от трюма и се гмурна във водата с едва чут плясък.
Детритус се опитваше да се крие в сянката, но наоколо нямаше много сенки. Жегата идеше от ширналата се пред тях пустиня и ги обгръщаше като топлина от разпалена факла.
— Ще стана тъп — изхленчи той.
Наблюдателят изкрещя.
— Казва, че някой изкачва дюните — обясни Керът. — И носи друг на рамо.
— Ъ-ъм… женско тяло ли носи?
— Вижте, сър, аз познавам Ангуа. Тя не е от беззащитния тип женички. Не би стояла и пищяла за помощ. Тя кара другите хора да пищят за помощ.
— Е… щом си сигурен… — Ваймс се обърна към Дженкинс. — Не си прави труда да преследваш кораба капитане. Просто се насочи право към брега.
— Аз не работя така, господине. От една страна, това е ужасно труден бряг, вятърът непрекъснато е против нас и освен това има някакви гадни подводни течения. Мнозина невнимателни моряци са оставили костите си да се белеят на тукашните пясъци. Не, можем да се доближим само още мъничко и след това да свалим на вода… тоест ако имахме все още лодка, можехме да я свалим на вода… и да пуснем котва… о, не, излъгах, тя май ви се видя прекалено тежка…
— Просто карай направо.
— Всички ще умрем!
— Мисли за това като за по-малката от двете злини.
— А каква е другата?
Ваймс измъкна меча си.
— Аз.
Лодката потъваше в мистериозните дълбини на океана. Леонардо прекарваше голямата част от времето в наблюдение през малките прозорчета, основно привличан от парченца водорасли, които изглеждаха на сержант Колън като парченца водорасли.
— Забелязахте ли фините нишки по Спаружения Мехурест Дроплей? — каза Леонардо. — Ей онези, кафявите. Изключителен растеж, който, както ще видите, е един много важен знак.
— Не можем ли просто да приемем, че аз съм позанемарил обучението си в областта на водораслите през последните години? — попита Патрицият.
— Наистина ли? O, това е голяма загуба за вас, мога да ви уверя. Но идеята ми беше, че Спаружения Мехурест Дроплей никога не расте на по-плитко от трийсет фатома дълбочина, а тука е само десет фатома.
— Аха. — Патрицият прелистваше купчината скици на Леонардо. — И йероглифи — цяла азбука от знаци и цветове. Да се използват цветовете като език… каква прекрасна идея…
— Усилват емоциите. Но ние също използваме някои цветове с тая цел — червено за опасност и така нататък. Не съм успял все още да ги преведа, де.
— Цветовете като език… — продължи да мърмори на себе си лорд Ветинари.
Сержант Колън прочисти гърло:
— Аз знам нещичко за водораслите, сър.
— Да, сержант?
— Да, сър! Ако са влажни, значи ще вали.
— Много добре, сержант — каза лорд Ветинари, без да обърне глава. — Много е възможно никога да не го забравя.
Сержант Колън разцъфна. Беше Дал Своя Принос. Ноби го сръга.
— К’во правим тука долу, сержант? Искам да кажа — за к’во е всичкото това мотаене, гледане на следи по скалите, влизане и излизане от пещери… и тая воня…
— Не съм аз — защити се сержант Колън.
— Мирише на… сяра…
Мехурчета се издигаха край прозорчето им.
— И на повърхността смърдеше.
— Почти приключихме, господа. — Лорд Ветинари отмести настрана хартиите. — Само едно последно рисковано начинание и след това ще изплуваме на повърхността. Хайде, Леонардо… закарай ни отдолу.
— Хъм-м-м… ние не сме ли вече отдолу, сър? — попита Колън.
— Само „отдолу“ на морето, сержант.
— А. Добре. — Колън поразсъждава известно време върху това. — В такъв случай, сър, има ли още нещо, на което можем да му застанем отдолу?
— Да, сержант. Сега ще се гмурнем под земята.
Брегът беше вече много по-близо. Стражниците не можеха да не забележат, че моряците забързано се отправяха към тъпия край на кораба и се хващаха за всеки малък, лек и най-вече плаващ предмет, който можеха да намерят.
— Това ми се вижда достатъчно — каза Ваймс. — Достатъчно. Спри тука.
— Какво? Да спра тука? И как?
— Защо питаш мене, аз да не съм моряк. Няма ли някакви спирачки?
Дженкинс го изгледа опулено.
— Ти… ти, земен плъх!
— А пък аз си мислех, че вие моряците никога не използвате тази дума!
— Не бях срещал човек като тебе, затова! Ти даже смяташ, че ние викаме на…
Това беше, както екипажът реши по-късно, едно от най-необичайните акостирания в историята на лошото мореплаване. Пясъчната покривка на брега явно ще да е била много равна и дълбока, защото корабът не се удари в брега, а заплува навътре в него, като се показа над водата и килът му се вряза в пясъка. Накрая силите на вятъра, вълните и триенето се уравновесиха в една точка и той лекичко полегна върху пясъка.