Шовинист
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шовинист». Краткое содержание книги:
Ваймс се изправя срещу твърде антипатични противници, които са решили да му видят сметката… и отгоре на всичко се смята, че те са „на негова страна“. Врагът може да се окаже още по-страшен. А неговият джобен Дезорганизатор го уверява, че сред нещата, които трябва да свърши днес, е вписано „Да умра“.
Но по-добре да не го прави, защото най-хитроумният изобретател и най-лукавият политик в света са потеглили към бойното поле с малък пакет, който гарантирано предотвратява всякакви битки…
Светът на Диска се впуска във война, в която са замесени армии от сардини, бойци, рибари, сепии и поне една от неизменните спътнички на войниците.
Салът се заклати.
Започваше да мисли, че няма да е зле да се приберат вкъщи, но това означаваше доброволно да оставят земята си на клачианците, което можеше да стане само през трупа му.
Предателското гласче в главата му шепнеше: „Странно, никога не намериха тялото на господин Хонг. Не и най-важните му части, във всеки случай.“
— Мисля си… мисля си… мисля си че трябва да се връщаме вече — изпелтечи той на сина си.
— О-о, тате! И пак ще ядем медузи с водорасли за вечеря-я…
— Няма им нищо на водораслите. Пълни са с хранителни… водорасли. И желязо. Полезно е то за тебе, желязото.
— Що да не си сготвим тогава котвата?
— Я не говори така на баща си!
— Ама клачианците си имат хляб. Донесли са си брашно. И имат дърва за огрев.
Това беше болното място на Стабилния Джаксън. Усилията му да гори водорасли се провалиха.
— Да, ама техният хляб не е хубав — отговори той. — Плосък е и няма коричка…
Бризът довя аромата на прясно изпечен хляб над водата. Усещаше се уханието на подправки.
— Пекат си хляб! Върху наша собственост!
— Е, те твърдят, че собствеността си е тяхна…
Джаксън грабна парчето счупена дъска, което използваше вместо весло, и яростно загреба към брега. Фактът, че само накара сала да се върти на място, го вбеси допълнително.
— Проклетниците се нанесоха до нас без наше позволение и на всичкото отгоре трябва да им търпим вонята на чуждоземска храна…
— Защо ти текат лигите, тате?
— И откъде са намерили дърва, мога ли да запитам?
— Мисля, че течението донася дървата откъм тяхната страна на острова, тате…
— Виждаш ли! Крадат ни дървата! Проклетите ни дърва крадат! Ха! Аз сега ще им…
— Ама нали се уговорихме, че другата страна ще е тяхна и…
Джаксън най-сетне си припомни как се управлява сал с едно весло.
— Нищо не сме се уговаряли — каза той, докато пенеше морската вода, размахвайки напред-назад веслото. — Това беше просто… споразумение. Не е като те да са сътворили морските течения. Така се е случило. Географска случайност и нищо повече. Дървата, дето ги носи течението, са естествен ресурс. Не принадлежат на никого!
Салът блъсна нещо, което издрънча на метал. Но те бяха все още на стотици метри от скалите.
Нещо друго, заострено в края, изплава на повърхността със скърцащ звук. Завъртя се около оста си и се фиксира върху Джаксън.
— Извинете — каза кух, но учтив глас, — нали това е остров Лешп?
Джаксън издаде някакъв гърлен звук.
— Просто — продължи нещото — водата е малко мътна днес и си мислехме, че може да сме хванали грешен път през последните двайсетина минути.
— Лешп! — изписка Джаксън с неестествено тъничък глас.
— А, добре. Много ви благодаря. Желая ви приятен ден.
И израстъкът бавно се скри в морето. Последните звуци от него, дошли през вихрушката от въздушни мехурчета, бяха:
— …и не забравяй да сложиш тапата… пак забрави да сложиш тап…
Мехурчетата изчезнаха. Малко по-късно Лес се обади.
— Тате, това какво…
— Не беше нищо! — сопна се баща му. — Такива неща изобщо не се случват!
Салът се стрелна към брега. Човек можеше да кара водни ски след него.
След като се потопиха отново в сумрачните глъбини, сержант Колън мрачно установи друго важно нещо, свързано с Лодката — човек не можеше да изгребва водата от дъното. Защото Лодката беше дъното.
Той въртеше педалите, краката му пляскаха във вода на всеки оборот, и страдаше едновременно от клаустрофобия и агорафобия. Плашеше го всичко вътре в Лодката и едновременно го плашеше всичко извън нея. А и някакви неприятни тайнствени неща се мяркаха през прозорчето, докато Лодката се спускаше покрай стена от подводни скали. Размахваха се пипала. Привиждаха му се ноктести лапи. Нещица пробягваха из дрипавите водорасли. Гигантски миди наблюдаваха сержант Колън през отворените си черупки.
Лодката проскърцваше.
— Сержант… — каза Ноби, докато се дивяха на подводните чудеса.
— Да, Ноби?
— Знаеш ли, че и най-малката частица на тялото ти се подменя всеки седем години?
— Това е добре известен факт — потвърди сержант Колън.
— Хубаво. Значи… аз имам на рамото си татуировка, нали така? Направиха ми я преди осем години. В… Как става така, че тя още си е там?
Гигантски водорасли се вееха из здрачните води.
— Интересен въпрос — потрепери гласът на Колън. — Хъм-м…
— Нали нови парченца кожа се появяват на мястото на старата, но това значи, че досега цялата ми кожа трябва да се е сменила и да си е чиста и розова.
Риба с нос като трион премина край тях. Посред всичките си останали притеснения Колън се опитваше да разсъждава трескаво.