Истината

— Няма да нападате никого, нали? — стъписа се момичето.

— Тук някой подмяташе, че за да намериш интересна история, трябва доста да поровиш — напомни Бодони. — Ние само ще се поразходим…

— В мазето?!

— О, да, обичаме разходките по тъмно — увери я Бодони.

Добровръх изпухтя.

— А останалите нека се заемем с броя…

След минута-две отдолу се чуха няколко удара на брадва, последвани от гръмка джуджешка ругатня.

— Ще видя какво правят — престраши се Захариса.

Тухлите, с които някога бяха запълнили старата врата, вече бяха разпилени на парчета. Строителните материали в Анкх-Морпорк се използваха по няколко пъти. Имаше ли смисъл да зидат здраво, особено пък ако запушват никому ненужна врата?

Джуджетата надничаха в мрака отвъд. Всяко бе лепнало запалена свещ на шлема си.

— Твоят човек нали уж каза, че запълвали старите улици? — усъмни се Бодони.

— Не е мой — сдържано подчерта Захариса. — А какво има там?

Едно джудже бе влязло навътре с фенер в ръка.

— Има някакви… тунели.

— Някогашните пътеки край улицата — сети се Захариса. — Май в този квартал е същото навсякъде. След големите наводнения укрепвали улиците с греди и слагали нова настилка, но не пипали пътеките отстрани, защото не всички къщи били надстроени навреме и собствениците възразявали, че няма откъде да минават.

— Как тъй? — учуди се Бодони. — Улиците били по-високи от пътеките ли?

— Естествено — вдигна рамене тя и мина с него през пролома в стената.

— А какво е ставало, когато някой кон пик… да, де, пускал една вода на улицата?

— Нямам желание да си представя — превзето прихна момичето.

— А хората как са пресичали улицата?

— С подвижни стълби.

— О, стига ни поднасяхте, госпожице!

— Наистина са си носели стълби. Или пробивали подлези. Нали уж нямало да е задълго? После обаче се оказвало по-лесно да закрият тези дълбоки проходи с каменни плочи. Ето как се получили тунели.

— Тук щъкат плъхове — съобщи Дремчо, който се озърташе някъде пред тях.

— Страхотно! — зарадва се Бодони. — Някой не донесе ли тиган? Шегичка, госпожице… Ей, какво си намерихме?…

Замахна към някакви дъски, които се разпаднаха от първия удар.

— Някой мързеливец не е искал да мъкне стълба — отбеляза и надникна в дупката.

— Под улицата ли минава?

— Така изглежда. Може човекът да е бил алергичен към коне.

— А… хъм… дали няма да се загубим?

— Аз съм джудже. Намираме се под земята. Джудже. Под земята. Та какво питахте?

— Да не намекваш, че ще си пробиете път с брадвите до мазетата на „Вестителя“? — разтревожи се Захариса.

— Кой, ние ли? Как можахте да си го помислите…