Истината
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #25
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Истината». Краткое содержание книги:
Щом стигна до мястото, където го бе спрял Кост В Гърлото, разнесе се вече познатият глас:
— Само не се обръщай, господин Вестникарю.
Уилям си припомни какво имаше зад гърба му. Да, огромна копа сено и големи бали слама. Добро скривалище.
— Ти сигурен ли си, че не те проследиха дотук?
— Ефрейтор Нобс вървеше по петите ми, но аз се отървах от него.
— Хъ… От ефрейтор Нобс можеш да се отървеш, като свърнеш зад най-близкия ъгъл.
— О, подгони ме упорито. Знаех си, че Ваймс ще го прати да ме наблюдава — гордо сподели Уилям.
— Нобс ли?
— Да. Е, разбира се, беше преобразен като върколак…
Вярно, изтърси тайната, но днес беше ден на сенки и загадки…
— Преобразен като върколак, значи — някак вдървено повтори Кост В Гърлото.
— Точно така. И ще ви бъда благодарен, ако не споделяте това с никого.
— Ефрейтор Нобс… — промълви Кост В Гърлото с все същия равен глас.
— Да. Вижте какво, Ваймс искаше от мен да не…
— Ваймс ли ти каза, че Ноби Нобс е върколак?
— Ами… не го каза направо. Сам се досетих. И Ваймс поиска от мен да не разгласявам…
— … че ефрейтор Нобс е върколак ли?
— Да.
— Господинчо, Ноби не е никакъв върколак. И на вид, и по душа. Друг въпрос е дали можеш да го наречеш човек, ама изобщо не е ликро… ликна… скапан ликантроп, чатна ли?
— А пред чия муцуна хвърлих току-що воняща бомбичка? — победоносно възрази Уилям.
Във внезапната гробна тишина се чу шуртене на тънка струйка.
— Господин Кост?… — смутено подвикна Уилям.
— Какво имаше в бомбичката? — едва смънка гласът.
— Според мен маслото от скалатин беше най-силната съставка.
— И ти метна тая гадост точно под носа на един върколак? Господин Ваймс ще превърти — отбеляза някак разсеяно Кост В Гърлото. — Ще побеснее по-зле и от Библиотекаря, когато му кажеш, че е маймуна. Ще измисли нов начин да се разяри, за да го изпробва специално върху тебе…
— Значи трябва по-скоро да видя кучето на Ветинари. — Уилям извади чековата си книжка. — Ще ви напиша чек за петдесет долара. Повече не мога да си позволя.
— Тая пък измишльотина каква е?
— Съвсем законно платежно средство.
— О, страхотно — кисело подхвърли Кост В Гърлото. — Ама не вярвам да ми е от полза, щом те тикнат в килията.
— Господин Кост, в момента двама изключително неприятни мъже са излезли на лов за всички териери в града…
— Териери ли?! — прекъсна го гласът. — Всички ли?!
— Да. И макар че не очаквам от вас да…
— Ама… само породистите или и онези, които случайно малко приличат на териери?
— Доколкото видях, не искаха удостоверение за родословие.
Кост В Гърлото отново млъкна.
— Петдесет долара… — напомни след малко Уилям.
Накрая откъм балираната слама се чу:
— Добре. Тая вечер. На Сбъркания мост. Ела сам. И… аз няма да съм там, но ще ти пратя… водач.
— На чие име да напиша чека? — сепна се Уилям.
Не дочака отговор. След малко се премести, за да погледне зад сламата. В нея шумолеше нещо. Вероятно плъхове, защото в балите не би се побрал човек.
Кост В Гърлото явно беше много ловък хитрец.
— И как ще стане? — попита Захариса, като се постара да гледа умно.
Предпочиташе да се разсейва с това, за да не мисли за разни непознати, които могат пак да нахлуят.
— Как ли? Ами бавно… — изсумтя Добровръх и продължи да човърка в пресата. — Схвана ли вече, че така ще печатаме всеки брой доста по-дълго?
— Изкахте цвят — ето ви го — намуси се Ото. — Не зте зпоменавали нищо за бързина.
Захариса се обърна към експерименталния иконограф. Бездруго напоследък повечето снимки бяха цветни. Само най-евтините духчета рисуваха в черно-бяло, макар Ото да настояваше, че такива снимки били „изкузтво зами по зебе зи“. Но цветният печат…
Четири духчета седяха на ръба и си подаваха мъничка цигара. Наблюдаваха любопитно усъвършенстването на пресата. Три носеха очилца в различни цветове — червено, синьо и жълто.
— Хъм, без зелено… — промълви момичето. — Значи… ако има нещо зелено, стига да съм разбрала правилно, Гутри ще види и нарисува… синьото в него — едното духче й помаха с ръчичка, — а Антон ще види и нарисува жълтото в същото нещо. И когато пуснете пресата…
— … бавно, ама много бавно — изръмжа тихичко Добровръх. — Защо по-добре не обиколим читателите по домовете, та да им разкажем направо какво има в броя?
Захариса взе един от пробните отпечатъци със снимката на пожара. За огъня нямаше никакво съмнение — ето ги червените, жълтите и оранжевите пламъци. Да, имаше и синьо небе, големите изглеждаха почти нормално с този червеникавокафяв оттенък, но лицата на хората… Те като че подсказваха особено опасна епидемия в града. Да речем, от „шарена смърт“, прецени момичето.