Специална част

„Струва ми се, че последния път, когато видях тези двамата, те бяха в камуфлажно облекло, лицата и ръцете им — омазани в черна боя.“

— Как мога да ги забравя? — отвърна с широка усмивка Кастило, протегна ръка, но след това се усети: „Когато си в Рим, по-точно Буенос Айрес!“, прегърна ги и ги целуна по бодливите от наболата брада бузи.

— Имате ли багаж, mi coronel?19 — попита по-младият. „Сигурно той е сержантът“, помисли си Кастило.

— В багажника има два сака — отвърна той.

— Рускинята в колата ли е? — попита Дъфи.

Кастило кимна.

— Много ми се иска да я запозная със съпругата си и децата — продължи Дъфи, — след това да я убия бавно и болезнено.

„А това, реши Кастило, изобщо не беше хипербола.“

— Лиъм, тя е била в Европа, когато са ви нападнали — отвърна Кастило.

— Тя е една от тях — отвърна простичко Дъфи.

— С брат й имат информация, която ми е необходима.

— Същото каза и Алфредо. Искам имената на хората, които се опитаха да убият жена ми и децата ми.

— Първо трябва да разбера кой е поръчал покушението — отвърна Кастило. — След това, ако успееш да го заловиш, ще разбереш от него кой е осъществил покушението срещу теб и семейството ти.

— Ти разбери кой е и аз ще го пипна или пък нея — наежи се Дъфи.

— Ще направя всичко по силите си, Лиам.

Мунц, Спаркман, Дейвидсън и Брадли приближиха.

— Добре ли пътува, Лестър?

— Никога досега не бях летял в първа класа, господине — призна Брадли.

— Това вече е грешка. Ще ти удържа разликата от заплатата.

Брадли се сви при тези думи, но почти веднага след това разбра, че Чарли се шегува.

— Имаш ли пистолет, Лестър?

— Не, господине.

— Намери му, Джак — нареди Кастило. — Когато му го даваш, гледай Червени гащи да те види, а ти, Лестър, го зареди така, че тя и това да види.

— Слушам, господине — отвърна Брадли. — Червени… какво казахте, господине?

— Госпожата в колата е офицер от СВР, Лес. Подполковник. Според мен няма да хукне да бяга — няма представа къде отиваме, да не говорим, че всичките й документи са в моето куфарче, но може и да се пробва. Не ми трябва мъртва.

— Слушам, господине.

— По една случайност нося пистолет — рече Дейвидсън и извади „Колт“, модел „1911A1“ от колана си. Подаде го на Брадли. — Има един в цевта.

— Благодаря, старши сержант — отвърна любезно Брадли, след това бързо и прецизно, за учудване на жандармите, извади пълнителя, след това и куршума в цевта, хвана го във въздуха, огледа внимателно пистолета, за да е сигурен, че е празен, върна пълнителя на място, остави го да щракне, спусна ударника и накрая го намести на колана си.

— Обикновено е по-бърз — отбеляза сериозно Дейвидсън.

— Брадли… — започна Кастило.

— Може ли за момент, подполковник? — прекъсна го Алфредо Мунц.

Кастило го последва към „Аеро Командър“-а. По изражението на Дъфи стана ясно, че не му е никак приятно Мунц и Кастило да си говорят тайно.

„Само че не може да направи абсолютно нищо.“