Специална част
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специална част». Краткое содержание книги:
Серия от убийства и покушения, извършени на Коледа срещу приятели и сътрудници на Чарли Кастило, участници в разследването на скандала „Петрол срещу храни“, разкриват на президентския агент, че не може да става и дума за съвпадения — дошло е време за разплата. Врагът се кани да нанесе тежък удар и следващата жертва е подполковник Кастило. Нищо чудно, след като си е създал врагове както в чужбина, така и в страната, и успешно е конфискувал шейсет незаконни милиона долара. Но въпросът си остава кой стои зад заговора.
Изненадите се нижат една след друга. Трябва само президентски агент Чарли Кастило да остане жив.
— Джак, преди малко ме попита дали съм си задавал въпроса защо онези, които са отговорни за…
— Защо крадците на „727“ са се занимавали с онези тъпаци ли?
— Това е.
— Имам теория по въпроса, с която никой не е съгласен, освен Сандра, и то понякога.
— От снощи и аз — обади се Сантини.
— И ние с Дарби — добави Дешамп. — Това ни разтревожи, Чарли. Изслушай го. Хайде, Джак, казвай.
— Хората, които стоят зад тази работа, Чарли, нямат за цел да ликвидират половината население на Филаделфия, като отровят водата, както и не са очаквали тъпаците, дето откраднаха самолета, да открият „Либърти Бел“, камо ли да забият цял самолет в него.
— А какво?
— Идеята им е да създават неприятности. Първо, когато гадовете се забиха в кулите близнаци, това не бе най-голямото зло, а разрухата, съсипаната икономика. Ще последва масова истерия, паника, хаос — наречи го както искаш — ако се разбере, че някакви гадости са били изсипани във водохранилище. Ако пък хванат някой от афроамериканците да сипват нещо във водата, тогава отношението към всички чернокожи ще бъде същото както към арабите след единайсети септември. Не помниш ли, че всеки път, когато погледнехме човек, който по някакъв начин приличаше на арабин, се питахме дали няма да взриви нещо. Така че, ако хванат чернокож — а онези тъпаци не стават за нищо друго, освен да ги жертваш — ще уредят цялата джамия да бъде заразена със спори на антракс и ще пръснат вътре снимките на водоизточниците, които снимах — всеки път, когато видиш чернокож, ще си казваш „Внимавай сега с това негро, че ще вземе да те отрови.“
— Леле — въздъхна Кастило.
— Джак е прав, шефче. Никой няма да каже и дума, но ще стане точно така.
— Добре — кимна Кастило. — Съгласен съм, че трябва да проверим тази работа, а не сме подготвени за нея. Да не би да предлагате да грабна телефона, да позвъня в Ленгли и да им кажа, че в ръцете ми се намират двама пропели руснаци?
— Не. Точно това се канехме да те убеждаваме да не правиш, поне докато не проверим всичко и не разполагаме с нещо, което Ленгли — и Вътрешна сигурност, и ФБР — могат да проверят и покровителствено да заявят: „А, знаем всичко за тази работа, няма нищо важно.“
— Нещо не разбирам — призна Кастило.
— Добре. Да предположим, че съм прав и Березовски и червенокосата са се били отправили към Виена, след като са направили съответните уговорки да преминат от другата страна. Кой е можел да им помогне?
— Приятелката ми госпожица Мънипени — отвърна Кастило.
— Точно така, шефче. Само че така и не се появили, просто изчезнали. Затова госпожица Мънипени — тя не се казва така, ама и аз защо ти позволявам да си правиш каквото искаш? — госпожица Елинор Дилуърт, представителката на ЦРУ, която потривала ръце, доволна, че ще се прочуе в Ленгли като жената, успяла да привлече на наша страна резидентите от Берлин и Копенхаген, изведнъж започва да нервничи. Трябвало е да държи Ленгли в течение, затова е помолила някого да й помогне. Със сигурност има на какво да разчитат — самолет на тяхно разположение, някой е в Чесапийк Бей, където оправя леглата и лъска сребърните прибори. Не бих се учудил, ако директорът на Централното разузнаване си е бил приготвил реч, в която небрежно да вмъкне: „Между другото, господин президент, представителят ни във Виена току-що е довел резидента на СВР в Берлин.“ И така нататък, и така нататък. Но ето, че Березовски го няма никакъв. Покрива се. Изчезва. Директорът на Централното разузнаване се обръща към госпожица Дилуърт. „Какво стана? Напоследък да се е случило нещо необичайно?“ Дилуърт отвръща „Абсолютно нищо“, но се замисля и си казва: „Освен че Чарли Кастило беше в града, но съвсем за кратко.“
— Добре, тя подозира, че са при нас. И какво от това?
— Не е хубаво да се крадат предателите, подполковник. Може да ти се размине с предупреждение, ако побързаш да ги предадеш на когото трябва и обещаеш подобно нещо да не се случва никога повече. Само че чакай, има още. Ако ги предадеш, се връщаме на друг въпрос. „Вече знаем за Конго, там няма абсолютно нищо.“
— И какво да правя? — сви рамене Кастило.
— Ако двамата с Алекс разполагаме с още четирийсет и осем часа, минимум четирийсет и осем, мисля, че ще успеем да измъкнем от Березовски още много. Един от проблемите — знам, че сега ще се наежиш, шефче, но не мога да премълча — е методът ти на разпит. Той те има за глупак с твоето „Дай да поплуваме, да похапнем пържоли и да се сприятелим“, а това означава, че и останалите от нас са глупаци.