Не пускай ножа

— Ако успеят да те превърнат в онзи мъж, който искат да си…

— Момче — поправям я. — Не съм мъж още.

Тя махва раздразнено с ръка.

— Ако могат да изтръгнат добрата част от тебе, частта от тебе, която не би убила никога, то победата е тяхна, как не разбираш? Ако могат да сторят тази злина на теб, то могат да я сторят на всеки. И победата е тяхна. Победата е тяхна!

Застанала е до мене и слага длан върху ръката ми, върху онази ръка, която държи ножа.

— Ще ги надвием — казва. — Ти ще ги надвиеш, ако не се превръщаш в онзи, който те искат да си.

Стисвам зъби.

— Той е убил Бен и Килиън.

Тя поклаща глава.

— Не, той само каза, че ги е убил. А ти му повярва.

Поглеждам онзи в краката ми. Той вече не трепка и парата над него се е разнесла.

— Познавам тоя тип момчета — казва Виола. — Имахме си ги и на кораба. Той е лъжец.

— Той е мъж.

— Би ли престанал да го повтаряш! — сопва ми се тя. — Как може все да мислиш как той бил мъж, а ти не? Каква е разликата, а? Само някакъв си тъп рожден ден? Ако беше оттам, откъдето съм аз, ти вече щеше да си на четиринайсет години и един месец!

— Аз не съм от там, откъдето си ти! — крясвам. — Аз съм от тук, а тук нещата стоят така!

— Е, тук нещата са погрешни! — тя пуска ръката ми и коленичи до господин Прентис Младши. — Ще го вържем. Ще го вържем здраво и после се махаме оттука, разбра ли ме?

Аз не пускам ножа.

Никога няма да пусна ножа, независимо какво казва тя, независимо как го казва.

Виола вдига поглед.

— Къде е Манчи?

О, не.

Намираме го в храстите. Ръмжи срещу нас без думи, ръмжи като животно. Лявото му око е затворено, муцуната му е кървава. Чак след няколко опита успявам да го хвана, а Виола вади от чудните пластири. Държа го, а тя му дава да глътне едно хапче, от което той се отпуска, после Виола изважда счупените зъби от устата му и намазва окото му с мехлемче. Слага отгоре му пластир, а Манчи изглежда толкова мъничък и пребит, когато казва „Фод?“ и ме гледа с едното си око, и е толкова уморен, че аз само го прегръщам, гушкам го здраво до мене и сядам за минутка под храстите, пазя го от дъжда, Виола стяга нещата и завързва здраво раницата ми.

— Всичките ти дрехи са мокри — казва. — Храната е съсипана. Книгата обаче си е в найлоновата торбичка. Нищо й няма.

Мисълта, че мама би могла да разбере в какъв страхливец се е превърнал синът й, ме кара да поискам да изхвърля книгата в реката.

Но не го правя.

Вързваме господин Прентис Младши със собственото му въже и виждаме, че заради спазъма от електрическия заряд е пречупил приклада на пушката си. Което е лошо, защото можехме да я вземем с нас.

— Какво беше това електрическо нещо? — питам, докато с пуфтене отмъкваме безжизненото му тяло встрани от пътя. Хората в безсъзнание са много тежки.

— Това е устройството, което показва на кораба-майка къде точно се намирам — отвръща тя. — Отне ми сума ти време да го разглобя.

Изправям се.

— А сега от кораба как ще разберат къде си?

Тя свива рамене.

— Да се надяваме, че в Хейвън ще измислят нещо по въпроса.

Проследявам я с поглед как отива до раницата си и я вдига от земята. Надявам се Хейвън да оправдае поне половината от надеждите й.

Тръгваме. Господин Прентис Младши беше прав за това, че е ужасно глупаво да пътуваме по пътя, така че сега вървим на двайсет-трийсет метра вдясно от него от противоположната на реката страна, мъчим се да стоим скрити откъм пътя. Редуваме се да носим Манчи, а нощта преваля.

Не си говорим.

Щото Виола може и да е права, сещате ли се? Да, окей, може би армията ме преследва точно по тази причина, може би, ако могат да ме накарат аз да се присъединя към тях, то след това ще могат да накарат всеки друг да се присъедини. Може би аз съм някакъв тест, кой знае, може целият Прентистаун да е толкова откачен, че да вярва в нещо подобно.

Ако един от нас падне, падаме всички.

Но първо на първо, това не обяснява защо и Аарон ни преследва, и второ на второ, вече чух колко изкусно Виола може да лъже, нали така? Думите й звучат много добре, но кой може да каже дали изрича истината, или си я измисля?

Защото аз никога няма да се присъединя към армията и на Кметът Прентис това би трябвало да му е известно, не и след всичко, което са сторили с Бен и Килиън, щото не се знае дали Шумът на господин Прентис Младши лъжеше или не, така че Виола може и да греши, и то да греши страшно. Каквото и да искат от мене, каквато и слабост дълбоко вътре да не ми позволява да убия човек, дори и ако си го заслужава, аз ще трябва да я преодолея, за да стана мъж. Трябва да я преодолея, защото как иначе ще мога да ходя с високо вдигната глава?