Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Те скачаха.
Мъже и жени — в различна степен на голота — се редуваха да скачат от израстъците на черупката с подвиквания и крясъци и политаха в далечната вода. На Рисн ѝ стана зле само като ги погледна. На каква височина бяха?
— Правят го, за да те стреснат. Винаги скачат от по-високо, когато е дошъл чужденец.
Рисн кимна, а после — изненадана — осъзна, че забележката не е дошла откъм охраната ѝ. Обърна се и видя, че откъм лявата ѝ страна гората се е отдръпнала около голямо пространство от черупка, подобно на скалист хълм.
Там, завързан за краката за някакъв прът, с главата надолу висеше човек с бледна, бяла, почти синя кожа. Носеше само препаска и целият бе покрит със стотици мънички сложни татуировки.
Рисн пристъпи към него, но Килрм я сграбчи за рамото и я дръпна назад.
— Аимианец — изсъска той. — Дръжте се на разстояние.
Сините нокти и тъмносините очи трябваше да я подсетят. Рисн се дръпна, въпреки че не можеше да види сянката му на Пустоносен.
— Наистина, дръж се на разстояние — съгласи се мъжът. — Винаги мъдра мисъл.
Произношението му не приличаше на нищо познато, при все че говореше добре тайленски. Висеше си с приятна усмивка на лицето, все едно му е напълно безразлично, че е с главата надолу.
— Ти… добре ли си? — попита го тя.
— Хммм? — отвърна той. — О, между загубите на съзнание — да. Доста добре. Смятам, че спирам да усещам болката в глезените, което е просто прекрасно.
Рисн притисна ръце до гърдите си и не посмя да се доближи повече. Аимианец. Много лош късмет. Тя не бе особено суеверна — понякога дори бе скептична по отношение на Страстите — но… е, това си беше аимианец.
— Какви отвратителни проклятия си донесъл на тукашните хора, гадино? — попита го Килрм.
— Непристойни шегички — лениво произнесе оня. — И вонята от нещо, което изядох и не ми се отрази добре. Вие да говорите с краля ли отивате?
— Аз… — започна Рисн. Зад нея още един решиец се провикна и скокна от черупката. — Да.
— Добре — продължи създанието. — Не питайте за душата на техния бог. Излиза, че не им харесва да говорят за това. Трябва да е нещо внушително, щом оставя зверовете да станат толкова големи. По-големи дори от духчетата, които обитават телата на обикновените зверове с голяма черупка. Хммм…
Изглеждаше много доволен от нещо.
— Не му съчувствайте, госпожо търговец — тихо я заговори Килрм и я дръпна настрана от провесения затворник. — Може да се измъкне, ако го поиска.
Обади се и Нлент, другият от охраната:
— Могат да си късат крайниците. Могат и да си смъкват кожата. Те нямат истинско тяло. Просто са нещо зло, което е приело човешки облик.
Набитият наемник носеше на китката си муска за смелост, взе я и здраво я стисна в една ръка. Самата муска, разбира се, нямаше никакви свойства. Тя беше напомняне. Смелост. Страст. Поискай, каквото ти трябва, приеми го, пожелай го и си го вземи.
Е, на нея ѝ трябваше нейният бабск да е тук с нея. Тя отново потегли нагоре; срещата с аимианеца я бе уплашила. От дясната ѝ страна още хора се затичваха и скачаха от черупката. Луда работа.
Госпожо търговец, помисли си тя. Килрм ме нарече така. Тя не беше; все още не. Беше собственост на Встим — засега само чирак, който от време на време извършва робски труд.
Тя не заслужаваше обръщението, но употребата му ѝ даде сили. Тя ги водеше по стълбите — те продължаваха да се извиват по продължение на черупката на животното. Минаха покрай място, където повърхността се разделяше, а черупката разкри кожата дълбоко надолу. Процепът беше колкото пропаст; тя нямаше да може да прескочи от едната на другата страна, без да пропадне.
Срещнатите по стъпалата решийци отказваха да отвръщат на въпросите ѝ. За щастие, Килрм познаваше пътя и когато пътеката се раздели, той посочи правилното разклонение. Понякога за известно разстояние пътят ставаше равен, но после пак идваха още стъпала.
Краката ѝ горяха, а дрехите бяха мокри от пот, щом стигнаха върха на мястото и — най-после — не попаднаха на още стъпала. Тук джунглата съвсем изчезна, въпреки че скалните пъпки бяха покрили черупката на откритото — а зад него се простираше само празното небе.
Главата, мина през ума на Рисн. Изкачили сме се по целия път до главата на животното.