Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Веднъж имах нещастието да се окажа на един остров по време на война.
Той спря, изкашля се, но отказа питието, което Килрм опита да му даде.
— Двата острова беснееха, хората се натовариха в лодките и си разменяха обиди и самохвалства. Всяка от страните започваше от най-слабите, които крещяха хвалби, и после продължаваха в някакъв словесен двубой до най-силните. След това — стрели и копия, бой на корабите и във водата. За щастие, викането беше повече от истинската сеч.
Рисн преглътна и кимна.
— Ти не си готова за това, дете мое — заключи Встим.
— Знам.
— Добре. Най-накрая си го разбрала. Отивай сега. Няма да ни търпят дълго на острова си, освен ако не се съгласим да останем при тях за постоянно.
— Което ще наложи…? — попита Рисн.
— Е, налага се да предадеш цялата си собственост на краля им.
— Прекрасно — отвърна Рисн и се надигна. — Питам се как ли ще изглежда с моите обуща.
Тя вдиша дълбоко.
— Все още не сте ми казал за какво търгуваме.
— Те знаят — отвърна нейният бабск и се закашля. — Разговорът ви няма да бъде пазарене. Условията са определени преди години.
Тя се обърна към него и се намръщи.
— Какво?
— Не става дума за това какво можеш да вземеш — обясни Встим, — а дали те смятат, че си достоен за него. Убеди ги.
Той се поспря.
— Нека Страстите те водят, дете мое. Успех.
Това приличаше на молба. Ако флотилията им бе отпратена… Разходите по тази търговия не бяха в стоките — дървесина и платове, евтино купени неща — а в съоръжаването на конвоя. Разходите отиваха в пътуването надалеч, в заплащането на водачите, в губенето на време в чакане на промеждутъка между бурите, после в още време по търсенето на точния остров. Ако я отпратеха, те все още можеха да продадат стоката си — но на смазваща загуба, имайки предвид огромните допълнителни разноски по плаването.
Двама от охраната, Килрм и Нлент, дойдоха с нея, когато тя напусна Встим и тръгна по подобния на док израстък на черупката. При толкова голяма близост беше трудно да забележиш създанието и да не го вземеш за остров. Право пред нея лишеите правеха черупката почти неразличима от камък. Бяха се скупчили дървета — корените се спускаха във водата, клоните се протягаха нависоко и образуваха гора.
Тя предпазливо стъпи на единствената пътека нагоре от водата. Тук „земята“ образуваше стъпала, твърде квадратни и правилни, за да бъдат естествени.
— Изсекли са ги в черупката? — попита Рисн, докато се изкачваше.
Килрм изръмжа.
— Чулите не си усещат черупката. Вероятно и това чудовище не я усеща.
Докато вървяха, той държеше ръка на своя гтет, обичайния за Тайлена меч. Оръжието имаше голямо триъгълно острие и дръжка право в основата му. Човек стискаше дръжката в юмрук и дългото острие се спускаше надолу от ръката, а част от ефеса оставаше около китката за здравина. Сега Килрм го държеше в ножницата заедно с лък на гърба.
Защо бе толкова притеснен? Не се очакваше решийците да бъдат опасни. Може би, щом си наемен телохранител, по-добре беше да смяташ всекиго за опасен.
Пътеката се виеше нагоре през гъста джунгла. Дърветата бяха гъвкави и яки, а клоните им се движеха почти непрестанно. Щом звярът пристъпеше, всичко се разтрисаше.
Увивните растения потрепваха и се усукваха по пътеката или провисваха от клоните; те пък се дръпваха при приближаването ѝ, но бързо пропълзяваха обратно след нея. Скоро тя не можеше да види морето или дори да усети соления му мирис. Джунглата обвиваше всичко. Плътното ѝ зелено и кафяво покривало от време на време бе разкъсвано от розови и жълти израстъци шистокор, които явно растяха от поколения.
По-рано влагата ѝ се стори смазваща, но тук беше непоносима. Чувстваше се все едно плува; дори полата, блузата и връхната одежда от тънък лен стояха като стари тайленски дрехи за зимно време в планината.
След безкрайното изкачване тя дочу гласове. От дясната ѝ страна гората свърши и откри гледка към океана нататък. Рисн сдържа дъх. Безкрайни сини води, а облаците изсипваха дъждец на отдалечени едно от друго места. А в далечината…
— Още един? — попита тя и посочи някаква сянка на хоризонта.
— Даа — потвърди Килрм. — Да се надяваме, че отива в обратната посока. Не ми се ще да съм тука, когато решат да воюват.
Хватката му върху дръжката на меча се стегна.
Гласовете идваха от още по-високо място, тъй че Рисн се примири с допълнителното катерене. Краката я боляха от усилието.
При все че джунглата оставаше непроходима отляво, от дясната ѝ страна бе открито — там огромното тяло на звяра образуваше извивки и тераси. Тя мерна някакви насядали около палатки хора, излегнати и зяпнали в морето. Те само хвърлиха по един поглед към нея и телохранителите ѝ. По-нагоре забеляза още решийци.