Червената кралица

Може би ще замина на поклонение. Може би е време да помисля за себе си, за собствената си душа. Живеех само заради нашето момче и, докато бяхме далече от Англия, започнах да мисля, че никога няма да се приберем у дома. Сега той ще се върне, както е редно, но аз не мога. Изгубих брат си, дома си, теб, а сега губя и него. Радвам се, че той може да се върне при теб и да заеме мястото си в света. Но аз ще бъда много самотен в изгнанието си. Наистина, нямам представа какво ще правя без него.

Занасям това писмо на моя съпруг, Станли, който работи в кабинета си, където масата е отрупана с купчини книжа, очакващи одобрението му.

– Мисля, че Джаспър Тюдор ще се радва, ако може да се прибере у дома с Хенри – казвам предпазливо.

– Може да се върне у дома и да се озове на дръвника – казва безцеремонно съпругът ми. – Тюдор избра погрешната страна и продължи да се придържа към нея през цялото време, чак до поражението. Трябваше да помоли за помилване след Тюксбъри, когато го сториха всички останали, но той беше упорит като уелско пони. Няма да използвам влиянието си, за да издействам връщането му, няма да го направиш и ти. Освен това мисля, че храниш към него нежна привързаност, която аз не споделям, нито пък ѝ се възхищавам у теб.

Поглеждам го крайно удивено и казвам:

– Той е мой девер – казвам.

– Наясно съм с това. Този факт само влошава положението.

– Не е възможно да мислиш, че съм била влюбена в него през всичките тези години отсъствие?

– Изобщо не мисля за това – казва той студено. – Не искам да мисля за това. Не искам ти да мислиш за това. Не искам той да мисли за това, и най-вече, не искам кралят и онази сплетница съпругата му да мислят за това. Така че Джаспър може да остане, където си е, ние няма да се застъпим за него, а на теб вече няма да ти се налага да му пишеш. Не е нужно дори да мислиш за него. Все едно, че ще е мъртъв за нас.

Откривам, че треперя от възмущение:

– Не можеш да изпитваш съмнения относно честта ми.

– Не, нямам желание да мисля и за честта ти – настоява той.

– След като ти самият не изпитваш плътско желание към мен, не виждам защо изобщо би трябвало да те е грижа! – заявявам язвително.

Не успявам да го разгневя. Усмивката му е студена.

– Сигурно си спомняш, че липсата на плътско желание е едно от условията на нашето брачно споразумение – казва той. – Постановено от теб. Изобщо не изпитвам желание към теб, милейди. Но имам полза от теб, както и ти от мен. Нека се придържаме към тази уговорка и не я объркваме с думи от романс, които никой от двама ни не би могъл да отправи съзнателно към другия. По една случайност ти не отговаряш на моя вкус за жените, а един Господ знае какъв мъж би могъл да породи желание у теб. Ако такъв изобщо съществува. Съмнявам се, че дори бедният Джаспър е успял да породи нещо повече от мразовита тръпка.

Устремявам се към вратата, но спирам за миг с ръка върху резето, за да се обърна назад и да му кажа злобно:

– Женени сме от десет години, и аз ти бях добра съпруга. Нямаш основания да се оплакваш. Не изпитваш ли поне някаква привързаност към мен?

Той вдига поглед от мястото си на масата, държейки перото си над сребърната мастилница:

– Когато се оженихме, ти ми каза, че си отдадена на Бог и на своята кауза – напомня ми той. – Казах ти, че съм се посветил на целта да осигуря своето издигане и това на семейството си. Ти ми каза, че искаш да водиш целомъдрен живот, и аз приех това изискване у една съпруга, която ми носеше състояние, изтъкнато име, и син, който има право да претендира за трона на Англия. Тук няма нужда от привързаност: ние имаме общ интерес. Ти си ми по-вярна заради нашата кауза, отколкото би била поради каквато и да е привързаност, зная това. Ако беше жена, която може да бъде ръководена от чувства, щеше да отидеш при Джаспър и при сина си още преди дванайсет години. Привързаността не е важна за теб, нито за мен. Ти искаш власт, Маргарет, власт и богатство; аз също. И за двама ни нищо не е по-важно от тях; готови сме да пожертваме всичко за тези две неща.