Червената кралица

Седмица след това, на разсъмване, моят съпруг стоварва юмрук върху вратата на спалнята ми и влиза, а прислужницата ми изпищява и скача от леглото си.

– Оставете ни – казва ѝ той рязко, и тя побягва уплашено от стаята, докато аз сядам в леглото и се загръщам с робата си.

– Какво има? – Първото ми опасение е, че синът ми е болен, но после виждам, че Томас е толкова блед, сякаш е видял призрак, а ръцете му треперят. – Какво ти се е случило?

– Сънувах сън – той сяда тежко на леглото. – Мили Боже, имах такъв сън. Маргарет, нямаш представа...

– Видение ли беше?

– Откъде да знам? Сякаш бях хванат като в капан в ада.

– Какво сънува?

– Бях на студено и скалисто тъмно място, като някаква пустош, напълно непознато място. Огледах се наоколо: с мен нямаше никой, бях сам, без никого от приближените си, без никого от войниците си, дори без знамето си; без нищо. Бях съвсем сам, нямаше го синът ми, нито брат ми – нямаше те дори теб.

Чакам да чуя още. Леглото се разтриса, когато той потръпва.

– Появи се чудовище и се насочи към мен – казва той, с много нисък глас. – Някакво ужасно, ужасно създание се приближи към мен, с уста, зинала да ме изяде, с дъх, вонящ като самия ад, със зачервени свински очички, които се оглеждаха ту надясно, ту наляво; чудовище, което кръстосваше околността и търсеше мен.

– Какво чудовище? Змия ли?

– Глиган – казва той тихо. – Дива свиня с кръв по бивните и кръв по ноздрите, с пяна на устата, навела ниско глава, която ме преследваше. – Той потръпва. – Чувах я как сумти.

Глиганът е емблемата на Ричард, херцог Пюстър. И двамата знаем това. Измъквам се от леглото и отварям вратата, за да се уверя, че прислужницата си е отишла и никой не слуша отвън. Затварям я здраво и разбърквам въглените от малкия огън в спалнята, сякаш ни е нужна горещина в тази топла юнска нощ. Паля свещи, сякаш за да прогоня мрачния образ на ловуващия глиган. Докосвам с пръст разпятието около врата си. Прекръствам се. Станли е внесъл със себе си в стаята ми своите нощни страхове; струва ми се дори, че дъхът на глигана се е вмъкнал като тих полъх заедно с него, сякаш звярът може да ни подуши, дори сега, дори тук.

– Мислиш ли, че Ричард те подозира?

Той ме поглежда.

– Не съм сторил нищо друго, освен да му доказвам, че съм на негова страна. Но това беше такъв сън... не мога да го отрека. Маргарет, събудих се изпълнен с ужас като дете. Събудих се от писъка си за помощ.

– Ако подозира теб, ще заподозре и мен – казвам. Страхът на Станли е толкова силен, че ме сграбчва в хватката си. – А аз изпратих съобщения до кралицата, както се споразумяхме. Би ли могъл той да узнае, че съм негов враг?

– Възможно ли е съобщенията ти да са се отклонили?

– Сигурна съм в пратеника си. А тя не е глупачка. Но защо иначе той би се съмнявал в теб?