Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
„Je m’appelle Nora. Comment vous appellez-vous?“4
„Аз съм наистина добро гадже.“
Общинското събрание беше малко като църковните сбирки, мислеше си Кевин, позната поредица от ритуали — срещи, оставки и пенсионирания, обявления (Поздравления за „Брауни Труп 173“, чиято втора благотворителна акция с джинджифилови бисквити събра над триста долара за „Фъзи Амигос Интернешънъл“ — благотворителна организация, която изпраща плюшени играчки на бедни деца от Еквадор, Боливия и Перу…), прокламации („Така двайсет и пети февруари се обявява за Ден за хранене навън в Мейпълтън“), молби за разрешителни, бюджетни решения, общински доклади и предстоящи укази — които бяха едновременно отегчителни и странно успокояващи.
Движеха се през дневния ред с доста добра скорост — единствените забавяния бяха при общинските доклади за сгради и терени (твърде много подробности за избора на фирми за павиране за общински паркинг №3) и обществената безопасност (уклончиво обобщение на замрялото разследване на убийството на Фалцоне, последвано от продължително обсъждане на нуждата от повече нощни дежурни полицаи във и около парка „Грийнуей“) и успяха да приключат официалните дейности даже малко по-бързо.
— Добре — каза Кевин на публиката, — сега е ваш ред. Време е за обществените коментари.
На теория Кевин беше нетърпелив да чуе избирателите си. Казваше го през цялото време: „Тук сме, за да ви служим. Не можем да го направим, ако не знаем какво става в главите ви. Най-важната работа, която можем да свършим, е да чуем тревогите и критиките ви и да намерим иновативни, финансово разумни начини да ги разрешим“. Обичаше да мисли за обществените коментари като за училищните настоятели в действие — самоуправление на едно наистина интимно ниво, диалог лице в лице между гласоподавателите и хората, които са избрали, демокрацията такава, каквато са я възприемали основателите ѝ.
На практика обаче обществените коментари обикновено бяха цирк, форум, на който чудаците и мономаниаците изразяваха дребнавите си оплаквания и екзистенциални жалби, повечето от които бяха извън сферата на общинското управление. Един от редовните говорители изпитваше нужда да дава на съгражданите си месечни актуализации върху сложния спор, който водеше със здравния си осигурител. Друг беше запален по отмяната на лятното време в границите на Мейпълтън, несъмнено неортодоксална мярка, която се надяваше да вдъхнови и други градове и щати да последват примера му. Един крехък възрастен мъж често изразяваше нещастието си от нередовната доставка на „Дейли Джърнъл“, вестник, който бе спрял да излиза преди повече от двайсет години. За известно време съветът се опита да ограничава говорителите, като пречи на тези, чиито коментари не се отнасят до „местните въпроси“, но тази политика нарани чувствата на толкова много хора, че бързо я изоставиха. Сега се бяха върнали на старата система, неофициално известна като „Един луд, една реч“.
Първият човек, който говори на януарската среща, беше млад баща от Рение Роуд, който се оплака от колите, използващи улицата като пряк път по време на вечерните задръствания, и се зачуди защо полицията е толкова небрежна към налагането на законите.
— Какво е необходимо, за да направите нещо? — попита той. — Трябва ли някое дете да умре?
Съветничката Карни, председателка на комитета по обществена безопасност, увери мъжа, че полицията планира голяма инициатива по безопасност на движението за летния сезон, кампания, която ще обединява информирането на обществото с енергичното прилагане на мерките. Междувременно тя лично щяла да помоли началник Роджърс да наблюдава Рение Роуд и околните улици по време на вечерните задръствания.
Следващият говорител беше приветлива жена на средна възраст с патерици, която искаше да знае защо толкова много тротоари в Мейпълтън не са подходящо изринати след снежните бури. Самата тя се била подхлъзнала на заледен участък на „Уотли Терас“ и си скъсала кръстната връзка.
— Почистването на снега е задължително в Стоунууд Хайтс — изтъкна тя. — И там е много по-безопасно да се върви през зимата. Защо не направим нещо подобно и при нас?
Съветник Дифацио обясни, че доколкото си спомня, точно по тази тема са провеждани изслушвания по три различни повода. Всеки път много възрастни хора са се обявявали против всякаква промяна в закона по здравословни и по финансови причини.
— В доста трудна ситуация сме — каза той. — Лошо е, ако го направим, лошо е и ако не го направим.
4
Казвам се Нора. Ти как се казваш? (фр.). — Бел.прев.