Останалите
- Автор: Перота Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-113-0
- Переводчик: Милена Иванова
- Жанр: Фантасмагория, абсурдистская проза
Электронная книга - «Останалите». Краткое содержание книги:
количките си пред очите на майките си, мъже и жени потъват вдън земя на
връщане от работа, цели семейства се стопяват във въздуха, докато вечерят
заедно на масата. Никой от тях не се завръща.
Възнесението ли е това, или апокалипсисът на скептиците? Трагедията е
необяснима. Изправени пред загадка, която не могат да разрешат, и загуба,
която не е по силите им да превъзмогнат, останалите започват да губят себе
си.
Три години по-късно жителите на китното предградие Мейпълтън все още са
травматизирани от случилото се. Вярващите са в криза, отчаяни, че не са
били допуснати в небесните селения, и безрезултатно се опитват да
разплетат мистерията. А от скръбта, отчаянието и объркването се раждат
фанатици и секти като „Грешните отломки“ – облечени в бяло странници,
които постоянно пушат и мълчаливо наблюдават останалите, като нямо
напомняне, че катастрофата се е случила и никога не бива да бъде забравяна.
През очите на едно семейство Том Перота изследва пораженията, нанесени от
неразгадаемата мистерия. „Останалите“ е роман за катастрофалната загуба,
разклатената вяра и потребността от търсенето на смисъл в един свят,
потънал в бездната на непонятното.
„Доброто гадже е добър слушател“, напомняше си сама.
Но само се преструваше и го знаеше. В предишния ѝ живот Дъг обикновено седеше на същата тази маса и изпитваше търпението ѝ по сходен начин, с многословни монолози за всяка сделка, по която работеше в момента, като я осведомяваше за тайнствените правни и финансови подробности по трансакцията, мислеше на глас за различните спънки, които може да се появят, и за това, което би могъл да направи, за да ги преодолее. Но без значение колко беше отегчена, тя винаги разбираше, че работата на Дъг има значение за нея на лично ниво, че ще има последствия за семейството и че трябва да внимава. Колкото и да ценеше компанията на Кевин, не можеше да се убеди напълно, че е нужно да се интересува от заплетеностите на сградните правила или от удължаването на крайния срок за регистрация на домашните любимци.
— Това само за кучетата ли е? — зачуди се тя.
— И за котките.
— Значи се отказвате от глобите?
— Технически само удължаваме регистрационния период.
— Каква е разликата?
— Окуражаваме изпълнителността — обясни той.
Те седнаха заедно пред плоския телевизор, ръката на Кевин беше около раменете на Нора, пръстите му — заровени в меката ѝ тъмна коса. Тя не възразяваше да я докосва така, но и не даваше знак, че ѝ харесва. Вниманието ѝ беше приковано към екрана, който изучаваше с изражение на мрачна напрегнатост, сякаш „Спондж Боб“ беше шведски артфилм от 60-те.
Кевин беше достатъчно щастлив да го гледа с нея не защото харесваше шоуто — намираше го за невъздържано и особено — а защото най-сетне му осигуряваше извинение да спре да говори. Беше бърборил твърде дълго за общинското събрание — за надхвърления бюджет за снегопочистването, за уместността на замяната на паркингметрите в центъра с машини за билети и така нататък, и така нататък — само за да им спести неудобството да седят в продължителна тишина като стара женена двойка, която няма какво да си каже.
Вбесяващото беше, че те едва се познаваха, дори след като прекараха толкова време заедно през ваканцията. Имаше още много неща за откриване, много въпроси, които той искаше да зададе, само тя да му позволеше. Но във Флорида Нора бе дала ясно да се разбере, че личните въпроси са забранени. Нямаше да говори за съпруга или децата си, или дори за живота си преди това. Кевин бе усетил как тя се напряга в моментите, когато се опитваше да ѝ разкаже за своето семейство, заради начина, по който трепваше и се извръщаше, сякаш някое ченге бе насочило фенерчето си в очите ѝ.
Във Флорида поне бяха в несвойствена среда, прекарваха повечето време навън, където беше лесно да разчупиш мълчанието с проста размяна на реплики за температурата на океана или за красотата на залеза, или за факта, че над вас току-що е прелетял пеликан. В Мейпълтън нямаше подобни неща. Бяха винаги вътре, винаги в къщата ѝ. Нора не искаше да ходи на кино, на ресторант или дори в „Карпе Дием“ за питие. Всичко, което правеха, бе да си разменят измъчени общи приказки и да гледат „Спондж Боб“.
Нора не му разказа дори за това. Кевин разбра, че е ритуал за възпоменание, и бе трогнат, че тя му позволи да е част от него, но би искал да разбере нещо повече за това, какво означава шоуто за нея и какво пише в бележника си, след като свърши. Но очевидно „Спондж Боб“ също не му влизаше в работата.
Нора не искаше да е такава — отчуждена и изключена. Искаше да е каквато беше във Флорида, открита и жива, със свободно тяло и дух. Онези пет дни бяха преминали като сън, двамата бяха пияни от слънце и адреналин, непрекъснато изумени да откриват, че са заедно в несвойствената топлина, свободни от затвора на ежедневната рутина. Вървяха и караха заедно колело, флиртуваха и плуваха в океана, а когато темите за разговор се изчерпваха, си поръчваха още едно питие или сядаха в джакузито, или прочитаха няколко страници от трилърите, които бяха купили от книжарницата на летището. В късните следобеди се разделяха за няколко часа, усамотяваха се в отделните си стаи за душ и дрямка, преди да се срещнат отново за вечеря.
Тя го беше поканила в стаята си още първата нощ. След бутилката вино на вечеря и шеметна сесия с мокри целувки на плажа, изглеждаше любезно да го направи. Не се бе притеснила да си свали дрехите, не бе го помолила да изгаси светлината. Просто бе стояла там гола и попивала одобрението му. Беше имала чувството, че кожата ѝ грее.