Нощни вълци

— Андрей каза, че той трябва да дойде към пет следобед. И аз отидох някъде към пет без петнадесет.

— Кога се върнахте?

— Както той ми каза — към шест и половина. И видях…

— Вратата беше ли отворена? — попитах, за да не й дам пак да се разплаче.

— Да — кимна тя. — Имах ключ, но не ми потрябва. Вратата беше отворена.

— Значи вие влязохте и…

— И го видях. И май закрещях.

— Да — чух изведнъж още един женски глас. — Тя така закрещя, че аз веднага дотичах. И също видях Андрей.

Преместих поглед към нея и за секунда изгубих дар слово. Отдавна не ми се беше случвало да видя такава ослепителна красавица.

Стас май усети състоянието ми.

— Това е съседката — обясни той. — Същата, при която е била Анна Генадиевна.

— Хвостова. Тамара Павловна — представи се съседката. — Може просто Тамара.

— Александър Борисович — представих се и аз, като едва се сдържах да не добавя: „Може и просто Саша.“ — Какво още можете да ни разкажете?

— Струва ми се, че видях убиеца. — И без да чака повече въпроси, взе да разказва: — Дойде Аня и решихме да пийнем чай и когато чайникът кипна, изведнъж си спомних, че нямам нищо към него. Хлебарницата е съвсем наблизо и аз изтичах дотам. Там има и сладкарски щанд…

Разбрах, че ако не я спра, ще затъне в излишни подробности.

— Къде видяхте този човек?

Тя сякаш се спъна, но за мое учудване ме изгледа с благодарност. Девет от десет жени, които прекъснете така, ще ви гледат като враг на народа. На женския естествено.

— Благодаря — каза тя, с което ме възхити. — Спирайте ме, моля ви, аз, като се вълнувам, говоря много. Та когато изтичах от входа, се сблъсках с някакъв младеж. Обърнах му внимание, защото беше някак незабележим.

— По-подробно, моля ви. Опитайте се да си спомните в какво се изразяваше тази незабележимост.

— Ами разбирате ли — започна да обяснява Хвостова, — изведнъж видях човек, който сякаш специално се беше облякъл така, че да бъде незабележим. Всичко по него беше такова евтино, тъмно — от обувките до сакото. Аз нали изневиделица се сблъсках с него, извиних му се и в този момент видях очите му…

— Продължете. — Много се боях, че тя няма да каже нищо повече.

— Очите му бяха празни — каза Тамара. — Празни, разбирате ли? Страшно някак. Сякаш от тях бяха изчистили всичко човешко. Дори е неясно как изобщо вижда с такива очи.

Тя го беше запомнила. Нямаше време за губене.

— Вие можете много да ни помогнете — казах аз. — Ще отидете ли на „Петровка“, за да съставите с нашите служители портрет по описание на този човек?

— Разбира се — съгласи се тя.

— Между другото — попитах, — защо сте помислили, че е убиецът? Празни очи може да има и празният човек.