Нощни вълци

1.

Лиля Федотова ме събуди. Напоследък често й се случваше. Не си мислете нищо друго — просто сутрин идваше в кабинета, докато аз още спях там.

— Ставайте, графе, чакат ви велики дела! — казваше тя и излизаше. Даваше ми възможност да се разсъня, да се приведа в служебен вид, а понякога и да се обръсна. Лиля Федотова, изглежда, затова и идваше по-рано.

Не може да се каже, че изгарям в работата си, макар че понякога се заседавам до съмване и не успявам дори да се прибера вкъщи. Ако много ми се иска, мога да се прибера. Но работата е там, че всъщност не ми се иска много, макар да ми е мъчно без дъщеря ми. И въобще страдам от самотата.

Ирина Хенриховна, както се казва, се е изправила на зъби и нокти и човек не може да я спре. Според нейните думи търпението й било свършило. Аз съм и женкар, и лош баща, и за работата си мисля повече, отколкото за семейството. Разводът изглежда единствената алтернатива. Но засега се старая да не мисля за това.

Включих електрическата си самобръсначка и Федотова тактично излезе от кабинета. След като се приведох набързо в приличен вид, седнах зад бюрото, готов за обещаните подвизи, от които се състоят работните ми делници.

Лиля открехна вратата, увери се, че съм завършил сутрешния си тоалет, и с лека походка се запъти към бюрото си.

— Константин Дмитриевич те чака в кабинета си — мимоходом съобщи тя.

— Защо не ми звънна по телефона?

— Току-що го видях — обясни тя. — Помоли ме да ти предам. Какво странно има?

— Отивам — промърморих.

Грязнов естествено вече беше при Меркулов. Стас Аленичев, който така ми хареса при запознанството, също беше тук.

— Привет на всички! — казах, докато влизах.

— Виж, Стас — Грязнов ме посочи и пак се обърна към подчинения си. — Ето какво те чака, ако гориш в работата си като Турецки. Нима той прилича на оня блестящ мъж, с когото те запознах неотдавна? Направо клошар някакъв.

— Виж по-добре себе си — озъбих му се.

— Пак ли си спал в кабинета? — попита ме Меркулов.

— Тъй вярно — отговорих. — Затова ли ме извикахте?

— Сядай — заповяда Меркулов.

Седнах в най-отвратителното си възможно настроение. Защо — не можех да разбера.

— Можем ли да започваме? — попита Грязнов.

Костя погледна часовника си.

— Почакай! Трябва да дойде още един човек.

— Надявам се, не Ирина Хенриховна — мрачно се поинтересувах аз.

Меркулов остави репликата ми да виси във въздуха и пак погледна часовника си. После премести поглед върху стенния часовник и аз също го погледнах неволно. Беше точно девет. И в тази минута вратата се отвори и в кабинета влезе един мъж.

Външността му беше най-обикновена. Доста безлична, бих казал. И веднага разбрах в кои служби работеше.

— Запознайте се — представи го Костя. — Николай Николаевич Фирсов, отговорен служител на ФСС.