Хищник [bg]

Минаваше десет, а Байлър би трябвало да пристигне в Еспаньола в десет и половина. Мили боже, беше уморен, бе пътувал дълго от Долорес, само за да види дъщеря си и безработния й мъж, който пет пари не струваше. Само ако можеше да открие онази станция със златните хитове от Албакърк — някой Елвис да го разведри и да вдигне малко настроението му. Той включи отново радиото и остана на една станция, по която се долавяше някакво подобие на музика през пращенето на статичното електричество.

Забеляза фарове в далечината и побърза да се върне в платното си. Размина се с полицейска кола и я видя да се отдалечава, червените задни светлини започнаха да се стопяват в черната нощ. След това с тревога установи, че светлините останаха за миг на място — ченгетата бяха спрели и бялата светлина на предните фарове се усили, когато колата им направи обратен завой.

По дяволите! Байлър се пресегна и помете с ръка бутилката, след което й удари един силен ритник и я запрати под седалката. Ванът излезе от платното и той бързо насочи вниманието си към пътя. Мътните да ги вземат, вече беше намалил и караше като благовъзпитана стара дама. Очите му се местеха от скоростомера върху огледалото за обратно виждане. Поддържаше постоянни трийсет и пет километра в час и беше сигурен, че когато ченгетата го отминаха, не караше с повече от няколко километра под разрешеното. Байлър, както повечето дългогодишни шофьори — пиячи, никога не превишаваше скоростта. След няколко инфарктни минути той започна да се успокоява. Ченгетата не се интересуваха от неговата „кукличка“ и не ускоряваха, за да го настигнат. Той продължи да си кара със същата скорост, спокойно и приятно — какво толкова, някакъв си полицейски патрул. Байлър стисна волана в позиция „два без десет“ и впери очи напред.

По дяволите, не би могло да се шофира по-добре от това.