Който се страхува от мечки… [bg]

— Един господ знае какво е сполетяло нещастника от психиатрията — промърмори Сейер.

— Имаме също толкова основателна причина да се тревожим и за крадеца — отбеляза Скаре и го погледна.

— Не знаем дали наистина е убил Халдис Хурн. Според сведенията само е забелязан до двора й.

Скаре носеше очила със стоманени рамки и допълнителни затъмнени стъкла.

— Огледай се — подкани го той. — Май не е много населено, а?

— Не се хващай за думата. Казах го просто така. И двамата са еднакво опасни.

— Само дето единият носи оръжие — възрази Скаре.

Продължиха нататък. Кучетата търпеливо крачеха навътре в гората. Понякога нагазваха из гъсти храсталаци, друг път вървяха спокойно по светлата и чиста пътека. В телата им пулсираше гореща кръв. Светлината беше красива, наситеножълта, а дърветата показваха безброй нюанси на зеленото. Редуваха се иглички и листа, смесваха се мекото и острото, тревата галеше прасците им, а клонките, оттласнати с ръка, ги шибаха в лицата. Бързо се отказаха да гонят насекомите, кацащи по телата им. Изразходваха твърде много енергия. Само веднъж Скаре прогони злобна оса, заплела се в къдриците му. Спряха до малко поточе, за да напоят кучетата. Мъжете наплискаха лицата и вратовете си със студена вода. Кучетата все още изпълняваха заповедите да търсят човешката миризма, макар и да беше слаба. Животните показваха издръжливост и енергичност за разлика от хората, обезсърчени от голямото разстояние, изминато от бегълците. Вероятно двамата се бяха скрили на прохладно, сенчесто място и топяха крака в някое езерце. Мъжете се изкушиха при мисълта и те да се разхладят във вода. Макар и глупава, идеята не им даваше мира. Леденостудена искряща вода. Искаше им се да се потопят и да свалят температурата на нагорещените си тела; да изплакнат потта от косите си.

Внезапно Елман се обади:

— Във Виетнам, когато газели през гъсталаците в най-горещата част от деня, американците усещали как мозъците им завират под каските.

— Завират? Я стига глупости — поклати глава Сейер.

— Променили се завинаги.

— Това е щяло да се случи неминуемо.

— А вие допускате ли това наистина да е възможно? — обърна се Елман към тях.