Невинност [bg]

Но най-лошото, той вонеше ужасно. Дори сам го усещаше. А щом той усещаше миризмата, другите сигурно едва се сдържаха да не повърнат.

Но не можеше да направи нищо. Спиралата надолу беше набрала прекалено голяма инерция и сега му оставаше само да гледа безпомощно по пътя си надолу как светът около него се върти шеметно и неконтролируемо. За кратко се беше надявал, че ще съумее да се измъкне от дупката, която си беше изровил сам, но когато чу, че Салазар е оцелял, разбра, че вече е затънал твърде дълбоко и спасение няма да дойде отникъде.

Сега му оставаше само да избягва разтревожените и притеснени погледи на колегите си, докато минаваше покрай тях по пътя си към стаята на неговата група. „Майната им на всички“ — каза си. На тях никога не им е пукало за него. Той беше на върха толкова дълго време. И сега всички чакаха с нетърпение да се сгромоляса.

Молитвите им бяха чути. Но той нямаше да им достави удоволствието да го съжаляват.

Мак стигна до бюрото си, оцелял след трудния път на срама, и погледна към купчината от папки и списъци на хора, които са го търсили по телефона. Избута настрани списъците, търсейки листчето. Беше сигурен, че е тук, но искаше да се увери.

Третото отгоре надолу в купчината: без име, само номер. Номер, който знаеше наизуст. Номер, който с времето беше започнал да предизвиква у него страх. Седна и набра номера.

— Ало? — Гласът на Карлос му беше познат, но звучеше някак различно.

— Мак е.

— Звънях ти.

— Бях зает. — Опита се да звучи твърдо и уверено, но не се получи.

— Нашият проблем не беше решен.

— Да, знам. Скоро ще опитам пак. — В действителност не беше сигурен дали изобщо ще има куража и силите да организира втори опит за убийството на Салазар. Това нямаше значение. Така или иначе, те нямаше да се съгласят на предложението му. Всичко беше в името на шоуто.

— Решихме сами да се заемем.

— Адвокатът?

— Това вече не е твоя грижа.

— Мда. — Мак преглътна тежко.

— Спокойно, амиго. Не всичко е загубено и проблемът още може да се реши. — Гласът беше изпълнен с разбиране.

— Опитах се — каза Мак. По-жалък не можеше да стане.

— Знаем. Ще говорим пак в началото на следващата седмица. Имаме друг проблем със сигурността в една друга наша операция. Може да ни бъдеш полезен.

— Разбира се — отвърна той, хванал се за думите на Карлос като удавник за сламка. — Добре, ще участвам. Няма проблем.

— Отдавна работим с теб.

— Така е.

— Почини си малко и не се притеснявай за другия проблем.

— Добре, така ще направя. Благодаря.

Връзката прекъсна.

Ключът беше в тона на Карлос. Приятелски настроен. Любезен. Успокояващ. По това Мак разбра, че скоро ще е труп. Нямаше да чакат до другата седмица. Сигурно вече го дебнеха отнякъде, на паркинга или в гардероба в дома му. Готови да скочат от всеки тъмен ъгъл. Чакаха с дългите си остриета, с нетърпение да ги забият в мекия му и закръглен корем, под ребрата. Да му изкарат въздуха, за да не вдига шум. Но в същото време да остане жив още няколко минути, докато те продължават да вършат пъкленото си дело с остриетата. Помисли си за снимките на Добсън и му се зави свят.