Убийство в Ню Йорк [bg]

Те чакаха. Чакаха часове наред.

Съдебните криминалисти следяха къщата, наета от Фърниш и отделно погребалното бюро. Лейтенант Лоуел излетя с хеликоптер за наблюдение.

В девет часа Франк ги изпрати да донесат суши. В полунощ той отиде до хотела да вземе душ и да си почине. Къпеше се, когато чу, че звъни телефона. Като ругаеше, той хукна към него, покрит с петна от сапунена пяна. Слушалката се хлъзгаше в ръката му и му отне няколко секунди да я поднесе към ухото си.

Беше Флеминг. Гласът на техника бе възбуден.

— Няма да повярваш. Копелето току-що използва лаптопа си в мотела.

— Къде?

— В Уестчестър. Мотел „Морски път“. И Франк? На това отгоре изяснихме подробностите относно кредитната му карта. Той е предплатил стаята си с „Виза“.

Франк помисли.

— Това е без значение — възрази той. — Той трябва оттук нататък да подозира, че ние сме след него.

— Правилно. Но това не е неговата карта. Тя е регистрирана на името на Харолд Дж. Хопкинс. Искаш ли да я обявя за открадната?

— Не. За нас е по-добре, ако той я ползва. Предай на Позитано и Уийкс, че ще се видим в участъка след петнадесет минути.

След малко той вече беше в колата, с едната ръка на волана, а с другата се опитваше да изкара водата от ухото си; и тогава зазвъня мобилният му телефон. Този път беше Позитано.

— Всичко е готово. Има нещо, което трябва да знаеш. Същата кредитна карта току-що отново беше използвана. Той си поръча проститутка.

— По дяволите. Това сигурно ли е?

— Сто процента. Сделката преди малко е потвърдена от А1 на агенция „Ескорт“.

— Обади им се. Кажи да не я изпращат.

— Обадихме се. За съжаление закъсняхме. Тя вече е тръгнала.

Той се замисли за малко. Гласът на Уийкс прозвуча до ухото му.

— Искаш ли да се обадя в мотела? Портиерът може да я спре и да не я пусне да влезе.

— Не. Не, не правете това. Ако той е убиецът, ние не можем да рискуваме портиерът да се държи подозрително. Екипът да се качи в колите. Ще ви чакам на рампата до тунела.