Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
Тя наблюдаваше как постепенно, час след час, пет по пет, всеки от хилядата автобуса се отдалечаваше надолу по наклона на живописния „Ленински проспект“ и после, сред рев и кълба от дим от бензин с ниско октаново число, рязко завиваха и се изгубваха в града.
Пред 540-те отделни входa на 160-те жилищни блока жителите на Припят се изкачваха по стъпалата на автобусите и вратите се затръшваха с трясък зад тях.47
Около 15:00 ч. следобед полковник Борис Нестеров, заместник-командир на въздушните сили на Киевска военна област, пилот на вертолет с 20-годишна служба, бил на мисия в Сирия и участвал в сражения в планините на Северен Афганистан, видя целта пред очите си.48 С мощния транспортен вертолет МИ-8 той подходи от запад на височина 200 м и се подготви да намали скоростта, като се насочи към вентилационния комин на червени и бели ивици на Блок 4. Бордовият инженер вече беше отворил страничната врата на багажното отделение зад него и закачил предпазните си колани за куките на рамката. В краката му лежаха десетте чувала, готови за хвърляне.
Нестеров намали до 100 км в час и даде команда: „Готови за хвърляне!“.
Развалините на реактор №4 бързо се показаха. В слушалките на полковника се чу пращене, термометърът в кабината скочи от 10 на 65 градуса по Целзий, а радиометърът, поставен зад седалката, изхвръкна от скалата. През стъклото на кабината между долните педали Нестеров видя стълб бяла пара и краищата на реактора, които светеха червено като доменна пещ в работен режим.
Вертолетът не беше оборудван с бомбонасочващи визьори или други уреди за нацелване, които тук можеха да им помогнат. За да хвърли чувалите с пясък в купола на реактора, бордовият механик трябваше да се прицели на око, да изчисли траекторията и да ги бута през вратата един по един. Той се надвеси над реактора и веднага беше обхванат от облаци токсичен газ и пометен от вълни от гама- и неутронна радиация. Той нямаше друга защита освен своя летателен костюм. Горещината, която идваше отдолу, не позволяваше на Нестеров да застане неподвижно във въздуха: ако вертолетът изгубеше тяга, щеше да бъде хванат от поток пренагрят въздух, витлата му щяха катастрофално да загубят въртящ момент и машината щеше рязко да падне от небето.
Полковникът намали на 60 км в час. Мъчеше се да стабилизира вертолета и се надяваше, че бордовият механик ще продължи да натиска педала.
– Пускай! – извика той. Механикът вдигна първия чувал и го хвърли в небето над Блок 4, после втория, след това следващия и т.н.
– Товарът е хвърлен!
Нестеров направи завой надясно и се приготви за нов налет.
В 17:00 ч. Мария Проценко сгъна картата си, махна на последния автобус да спре, качи се в него и накара шофьора да я закара до „Ленински проспект“. Беше един самотен пътник, който влезе в един изоставен град. Нареди на шофьора да обиколи Припят от единия до другия край, като спираше във всеки квартал, за да провери резултатите от своята работа. В 18:30 ч. Проценко се върна в Изпълкома, за да каже на кмета, че задачата е изпълнена.
– Владимир Павлович, приключихме. Всички са евакуирани – каза тя.cxv
С изключение на техническия персонал и хората, който бяха останали да се грижат за оцелелите реактори в централата, градът беше опразнен.
Докладът ѝ тръгна нагоре по каналите към председателя на правителствената комисия. Проценко не изпитваше тъга, а единствено удовлетворение, че е свършила много важна работа. Точно както казваха в пионерската организация: „Партията говори, а Комсомолът казва: „Направихме го!“.
По-късно през нощта обаче тя се почувства зле. Гърлото ѝ дращеше, имаше ужасно главоболие, стъпалата и глезените горяха и я сърбяха. Не направи връзка с радиацията, защото, от една страна, не знаеше нищо за въздействието на радиоактивните алфа- и бета-частици в праха, в който беше газила с босите си крака, докато с часове стоя на железопътния мост, а от друга, защото предпочиташе да не мисли за това. Когато започна диарията, Проценко си каза, че е яла развалени краставици, а колкото до главоболието и болното гърло – ами тя не беше спала от два дни. Успокои сърбежа, като си вдигна краката в умивалника в банята и пусна студена вода върху тях. Но скоро сърбежът започна отново.