Окото на света

— Сигурно — отвърна Том сухо, хвърли поглед напред към Моарейн, която яздеше до Лан, и след като се увери, че е достатъчно далеч, продължи тихо: — Тийр е най-голямото пристанище на Морето на бурите, а Тийрският камък е защитната му крепост. Разправят, че Камъкът бил първата крепост, построена след Разрушението на света, и никога не е падала, макар не една войска да се е опитвала да я превземе. Според едно от Пророчествата Тийрският камък няма да падне, докато Народът на Дракона не стигне до него. А според друго Камъкът няма да падне, докато Недосегаемият меч не се озове в ръката на Дракона. — Том направи гримаса. — Падането на Камъка ще бъде едно от главните доказателства, че Дракона се е преродил. Дано Камъкът да удържи, докато се превърна в прах.

— Недосегаемият меч ли?

— Така се говори. Не знам дали наистина е меч. Но каквото и да е, то се крие в Сърцето на камъка, централната цитадела на крепостта. Никой освен Великите властелини на Тийр не може да влиза там, а те никога не казват какво има вътре. Във всеки случай не и на веселчуни.

Ранд се намръщи.

— Значи Камъкът не може да падне, докато Дракона не овладее меча, но как може да го овладее преди Камъкът да е паднал? Да не би да се очаква някой от Властелините на Тийр да се окаже Дракона?

— Едва ли — отвърна сухо веселчунът. — В Тийр мразят да си имат каквато и да е работа със Силата, дори повече отколкото в Амадор, а Амадор е твърдината на Чедата на Светлината.

— Тогава как ще се изпълни Пророчеството? — попита объркан Ранд. — Бих предпочел, разбира се, този Дракон изобщо да не се преражда, но в едно пророчество, което е неизпълнимо, няма много смисъл. Струва ми се, че е просто сказание, предназначено да убеди хората, че Дракона никога няма да се прероди. Не е ли така?

— Задаваш ми прекалено много въпроси, момче — каза Том. — Едно лесно изпълнимо пророчество няма да е толкова ценно, не мислиш ли? — Изведнъж гласът му прозвуча по-ведро, — Е, май пристигнахме. Каквото и да означава това.

Лан се беше спрял до висока колкото човешки бой дървена ограда и бъркаше с острието на камата си между две от гредите. Изведнъж той изръмжа доволно, дръпна и част от оградата поддаде и се отвори навън като порта. Всъшност си беше порта, прецени Ранд, макар да беше предназначена да се отваря отвътре, ако се съдеше по мандалото от другата страна, което Лан беше избутал с камата си.

Моарейн веднага пристъпи вътре, водейки Алдийб за поводите. Лан им даде знак да я последват, а сам той остана последен да затвори вратата.

Озоваха се в двор на конюшня, пред някаква страноприемница. Откъм кухнята ехтеше тропот и глъч, но това, което порази Ранд, бяха размерите на хана: два пъти по-голям на ширина от „Виноструй“ и с четири етажа по-висок. Здрачът се сгъстяваше и повече от половината прозорци на хана светеха. Той се зачуди що за град е това, че в него може да има толкова много странници.