Дневникът на пирата

Много скоро се показаха Даго и неговите хора, двама от които полуподкрепяха, полумъкнеха ужасения Тъмни.

— Казвам ви, че видях неговия дух, духа на Едноокия — виеше той. — Да не вярвам ли на очите си? — Натряскал си се здравата е ром и това е. Едноокия не е мъртъв. Аз се бих с него в Санта Галма. Точно така! И щях да го съсека на две, ако можех да продължа боя само още две минути.

— Но аз ти казвам, че Едноокия е мъртъв. Не ти ли разправих как го застрелях оная нощ, когато той донесе съкровището ти на брега? Не изровихме ли трупа му оттам, където оня тип Бърт Дебнъм трябваше да го е заровил? Внимавай да не сбъркаш. Това беше духът на Едноокия и той е тук, за да ни преследва и да витае около съкровището.

— Във всеки случай не знаех досега, че духовете оставят следи от стъпки — извика Даго с подигравателна усмивка, сочейки земята, по която бях газил. — Духът на Едноокия е май много „веществена“ личност.

От убежището си виждах как той се озърта, но смятах, че съм скрит добре. Все пак много се изкушавах да скоча на крака и да побягна, особено когато Даго даде кратка команда на съратниците си да се пръснат да търсят призрака.

— Защо не тръгнем по следите от стъпките му? — предложи един от тях. При тези думи той и двама други закрачиха право към мен. Да стоя повече, значеше непременно да ме уловят. Ето защо аз скочих на крака и хукнах с всички сили, приведен така, че да бъда колкото се може по-малка мишена на куршумите им.

Когато се показах, екнаха диви викове на гняв и няколко пистолета стреляха едновременно. Чух как куршумите изсвириха край ушите ми, но нито един от тях не ме засегна. Още по-зловещ беше шумът на тежки стъпки и пращене на храсти, който чувах: насъсквани от Даго, пиратите бързаха по петите ми. Не можах да устоя на изкушението да не се огледам и видях колко близо до мен са преследвачите ми. Това ме погуби. Кракът ми се закачи за един оплетен корен, който препречваше пътя ми. Политнах към земята и се проснах с цял ръст, полузашеметен. Дълго преди да успея да се съвзема достатъчно, за да помисля пак да скоча на крака и да продължа бягството си, пиратите бяха вече върху мен и ме сграбчиха силни ръце.

— Ето го твоя призрак, Тъмни — викна Даго презрително, когато цялата шайка ме наобиколи. — Пипни го, човече, и се убеди, че е от плът и кръв като всички нас.

— Едноокия е мъртъв — настояваше навъсено човекът. — Та нали го видях с очите си?

— Вържете го за някое дърво! — изкомандува Даго и хората му изпълниха заповедта толкова грубо и затегнаха въжетата около ръцете и краката ми тъй здраво, че само с голямо усилие на волята можах да се сдържа да не извикам от болка.

— А ти, Тъмни, по-добре си поспи, за да отрезвееш от рома — продължи пиратският адмирал. — Смятам, че когато главата ти се избистри, няма да продължаваш да твърдиш, че това е Едноокия.

— Аз не съм виновен — почти проплака човекът. — Едноокия е мъртъв. Видях го легнал в гроба, гледаше ме с празната очна кухина, от която беше махната черната му превръзка. Аз лично го застрелях!

За миг Даго ме погледна злобно, после пристъпи напред и улови ширита, с който беше привързано за окото ми черното парцалче. С внезапно дръпване той го скъса, така че главата ми се чукна силно в стъблото, за което бях вързан. С викове пиратите изразиха изненадата си, когато видяха, че имам две очи.