Играта на Ендър

Бонсо престана да се усмихва. Ето кое мразеше най-много у Ендър, това, че Ендър наистина значеше нещо за другите хора, а в края на краищата той, Бонсо, не значеше нищо за тях. Ти ме погуби с тези си думи, Динк. Бонсо не иска и да чуе, че аз бих могъл да спася света.

Къде са преподавателите? — питаше се Ендър. Не разбират ли, че първият ни сблъсък в този двубой би могъл и да е последен? Това не е като сражение в бойната зала, където никой не е в състояние да ти причини някаква сериозна телесна повреда. Тук имаше гравитация, а подът и стените бяха твърди и от тях стърчаха какви ли не железа. Спрете това! Сега или никога!

— Ако само го докоснеш, си гаден бъгеропоклонник! — извика Динк. — Ти си предател! Ако го докоснеш, заслужаваш да умреш! — Напъхаха му главата в процепа на вратата и той се смълча.

Парата от душовете изпълни помещението и потта се стичаше вече на струйки по тялото на Ендър. Ето сега, преди потта да отмие сапуна. Сега, когато съм все още много хлъзгав, за да ме улови.

Ендър отстъпи назад, като позволи на страха, който изпитваше, да проличи на физиономията му.

— Не ме удряй, Бонсо — рече той, — моля те.

Ето това бе очаквал Бонсо — признанието, че той е господар на положението. За някой друг молбата на Ендър за пощада щеше да е достатъчна, но за Бонсо тя бе само знак, че победата му е сигурна. Той замахна с крак, все едно че се канеше да ритне Ендър, но в последния миг направи скок. Ендър отгатна намеренията му и се приведе ниско, така че Бонсо да загуби равновесие, когато се опита да го сграбчи и блъсне в крановете.

Спретнатият, твърд гръден кош на Бонсо се допря до лицето на Ендър, а, в стремежа си да го сграбчат, ръцете му го шляпнаха по гърба. Но Ендър се изви и му се изплъзна. След миг той се бе вече обърнал, но все още се намираше в опасна близост с Бонсо. Класическият ход в този момент беше да забие пета в чатала на Бонсо. Но за да е успешен този удар, се изискваше голяма точност, а и Бонсо очакваше именно такава атака. Той вече се изправяше на пръсти и си изтегляше бедрата назад, за да не позволи на Ендър да го ритне в слабините. Без изобщо да го поглежда, Ендър знаеше, че това движение на Бонсо ще приближи лицето му почти до косата на Ендър, така че вместо да го ритне, той отскочи нагоре, с мощния отскок на войника, който се отблъсква от стената, и заби глава в лицето на Бонсо.

Ендър се завъртя навреме, за да види как Бонсо се олюлява назад с разкървавен нос, ахнал от изненада и болка. Ендър знаеше, че в този миг можеше да излезе от помещението и да сложи край на двубоя. Така както се бе измъкнал от бойната зала след онази кървава разпра. Но това щеше само да означава че двубоят ще се повтори. Щяха да се бият отново и отново, докато се изчерпи желанието им да се бият. Единственият начин да се сложи край на тази вражда веднъж и завинаги бе да набие Бонсо така, че страхът му да стане по-силен от омразата му.

Ето защо Ендър се облегна на стената отзад, после подскочи нагоре и се отблъсна с ръце. Краката му се забиха в корема и гърдите на Бонсо. Ендър се завъртя във въздуха и падна на ръце и крака, подвря се под Бонсо и когато този път замахна с крак и го стовари в чатала на Бонсо, ударът му бе точен, силен и сигурен.