Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
— Вие избягахте, вие дезертирахте, вие изменихте, вие, вие, барон фон Вайзефорт — отвръща Себастиян със силно задавен от вълнение глас. — вие, нашият идол, вие, който ни служехте за пример, вие, нашият учител, вие, за когото ние бяхме готови да жертвуваме живота си, вие, който ни преподавахте морала на господарите германци и презрение към буржоазните блага… Какво мислите, че може да чувствува ученикът, когато учителят изменя на делото, на което го е обрекъл фанатично? Вие сте едно петно загерманската чест. Вие трябва да изчезнете!
— Аз съм на четиридесет и една години. Себастиян — отвръща баронът с непоносим, ироничен вид. — Принадлежа към последното поколение. Не можах да свикна, не можах да се приспособя към новата епоха. Не бях като другите, закърмен с идеалите на новата германска младеж и с мисълта за някаква нова, чистокръвна расова аристокрация… Изглежда, че не съм имал необходимите данни, за да издържа докрай… Но ти, Себастиян, ти си един непокварен герой, човек на дълга. Други ще дойдат след теб да ме заличат от лицето на земята. Безполезно е да се чака дотогава. Не искам да ти попреча да играеш ролята на съдия. Дръж! Хвани, убий ме, убий я.
Изричайки тези думи, той му подхвърля пистолета. Себастиян го улавя във въздуха. Този жест го обърква съвсем. Готов е да заплаче, да се хвърли в краката на барона, да моли за прошка.
Баронът чете мислите му като в отворена книга. Той го обгръща със спокоен, твърд поглед, който прониква до най-скритите гънки на душата му.
— Да, ти си човек на дълга. Себастиян — казва той с непроницаемата си усмивка, ти си трагично предан на делото. Нямаш обаче смелостта да отмъстиш, да довършиш един предател. Ти трепериш! Страх те е. Сега, когато ти върнах пистолета, използувай го, иначе ще мисля, че си подлец и че съм сгрешил, като съм те избрал за ученик между петстотинте твои другари.
И отричайки се завинаги от него, той се обръща към Фредерика, навежда се към нея.
— Прости ми, не мисли, че съм те забравил — казва баронът. Той я съзерцава. Впива очи в нейните блестящи, дълбоки, тайнствени очи. Някакво чудо, приятно усещане замъгля разсъдъка му; той поглъща с очи всяка от чертите на лицето й, усмивката й, погледа й, който е станал най-после доверчив, спокоен, щастлив.
— Не те ли е страх? — промълвя той.
— Не.
— Успях най-сетне да сторя това, което ти искаше от мен, въпреки волята си. Много късно, уви! Защото те обичах и защото ти поиска това. Вчера не довърших мисълта си. Бог ме дебне в музиката ти, в усмивката ти, в очите ти и опивайки се от тях, изневерих на ръководното начало на моето дело и това ме погуби.
Пот облива челото на Себастиян, оръжието трепери в ръката му.
Колко щастлив е баронът! Равнодушен към насочения пистолет, безучастен към смъртта, безразличен към него, към Себастиян! Той го изоставя без всякакво угризение на съвестта. Той не съществува вече за него. Отново го е изгонил, както се изпъжда слуга.
Той вдига пистолета.
Първият куршум засяга барона в гърба, вторият пронизва Фредерика точно в сърцето. Убива я на място. Баронът се залюлява, кръв потича от устата му.
Той притиска Фредерика по-силно в обятията си, не иска тя да падне, не иска скъпата глава да се удари в паркета. С нечовешки усилия я повдига, прави няколко крачки, слага я в едно кресло и пада в краката й.
Със свиреп замах Себастиян изважда ножа си, върху който е издълбан лозунгът: „Blut und Ехре“(„Кръв и чест!“) и го забива в гърба на барона. Баронът трепва, изправя се, после пада с глава върху коленете на Фредерика.
Себастиян изважда ножа и има смелостта да го забие във Фредерика. После стремително излиза на терасата и оттам в градината. Прескача каменната ограда и отива в боровата горичка, за да вземе раницата си, която е скрил там, и поема по пътечката за прохода „Пролет“.
Върви приблизително час и стига до мястото, където пътечката се губи. Опасно е да продължава по-нататък през нощта. За да дочака зората, скрива се в едно предварително приготвено скривалище. Щом се разсъмне, ще се прехвърли през границата в Италия, където ще бъде в безопасност.
Затваря очи, но не може да се отърве от образа на убитите. Последният поглед на барона го преследва, поглед, замъглен вече от тържествуващата смърт.
„Съществува ли смъртта? — мисли той. Мъртви ли са те или живи? Ако са живи, те са в един свят, където ще се съберат. Те не са разделени, те са заедно. Щастливи, те се обичат… Полудял съм. Овладян съм от безумни мисли… Да погледнем фактите, голата действителност. Те са мъртви. Отмъстих за Германия. Унищожих един предател и съучастницата му!“