Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
И той почва отривисто да се смее. Фредерика го гледаше с разширени очи.
— Боя се, че ти си осъдена да отидеш в ада с мен… — казва той със саркастична усмивка. — Защото бездруго ще отида в ада, аз съм прокълнат. Освен ако представата ми за Бога е по-вярна от тази на свещениците и на фанатиците, които твърдят, че познават и най-скритите му мисли. Бог не преценява доброто и злото според дребнобуржоазните разбирания. Той им се надсмива и не вижда какво става на земята. Той не търгува… Какво мислиш ти за това? Страх ли те е? Аз съм прокълнат, ще дойдеш ли с мен в ада? Ако ти трябва да бъдеш разделена от мен и ако трябва да чакам много време, за да ме откупиш, за да дойда с тебе в рая, ще умра от нетърпение: не ме карай да чакам дълго, извърши престъпление!… Това престъпление всъщност ти го вършиш, ти си на път да го извършиш, ти го вършиш всеки ден. Ти ме подлудяваш, ти ме убиваш чрез мълчанието си, чрез държанието си.
Той остава за миг, вторачил поглед във Фредерика, която, трепереща, развълнувано го гледа с блуждаещ поглед. Без да чака отговор, той излиза, блъскайки вратата. Слиза в градината и се отправя към прохода „Пролет“. Полудял е, за да говори така.
Когато се връща, забелязва Трауте на вратата на градината. Тя сякаш го чака. Като го вижда, момиченцето се затичва насреща му.
— Елате — вика, — елате бързо!
— Какво има? — пита той, мъчейки се да прикрие тревогата си.
— Тя плаче, плаче толкова силно, че страх ме обзема. Той се чувствува чудно облекчен.
— Утешете я, успокойте я — казва момиченцето, като го хваща за ръка и я стиска много силно; то вдига към него очи, пълни с доверие, каквото децата изпитват към възрастните, когато са уверени, че са всемогъщи.
Той е развълнуван.
— Иди си в къщи и бъди спокойна — казва й нежно. — Скоро тя няма вече да плаче, обещавам ти.
Нежно погалва русата глава на детето. Успокоена, Трауте слиза към селото; тя подскача на един крак и пее с ясния си и нежен глас някаква мелодия от Бахова фуга, коятое научила наизуст, слушайки Фредерика да свири. Баронът я слуша, обхванат от тъга и носталгия.
Влиза бързо във вилата и почва да търси Фредерика. Тя е в стаята си, легнала на леглото си, с лице, пъхнато във възглавниците; тя плаче и неподвижното й тяло е разтърсвано от време на време от силно изхлипване. Сълзите й не спират. Тя плаче отчаяно, неудържимо, сякаш иска да изплаче цялата си душа. Не забелязва дори влизането на барона.
Баронът я гледа замислено. Той много добре отгатва какво става с нея. Но се чувствува безсилен пред тази скръб. Въздиша. Излиза и отива да търси някакво успокоително лекарство, от което налива няколко капки, примесени с вода, връща се и я кара да пие. Той остава при нея, държейки я в обятията си. Тя заспива. Сълзите продължават да текат по бледите й като на смъртник бузи и под влажните й мигли, които хвърлят нежна сянка върху страните й. Той пресушава сълзите й с целувки. Тя е измръзнала. Ех, да я съживи, да я стопли с целувки, с ласки. Той прекарва нощта край нея.