Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли — каза момчето, — същата гатанка може да се зададе и по друг начин.
— Така ли? — учуди се Стивън.
— Да, съвсем същата гатанка — каза оня. — Сещаш ли се?
— Не — каза Стивън.
— Не можеш ли да се сетиш?
Докато говореше, той се понадигаше от леглото и поглеждаше Стивън. После се отпусна на възглавката и рече:
— Има още един начин, но няма да ти го кажа.
Защо не му го каза? Баща му, който имал толкова много коне, сигурно също е мирови съдия като бащите на Сорин и Рош Пора. Той си спомни своя собствен баща, спомни си го как пееше, а мама свиреше, спомни си, че винаги му даваше по цял шилинг, когато му поискваше само шест пенса, и му стана мъчно за него, че не е мирови съдия като бащите на другите момчета. Защо тогава го бяха изпратили тук заедно с тях? Но татко му бе казал да се чувства като у дома си, защото преди петдесет години братът на дядо му бил връчил тук едно послание на Освободителя. Хората от онова време се познаваха по старовремските дрехи. Всичко тогавашно му изглеждаше много тържествено и той се зачуди дали по онова време момчетата в Клонгоус са носели сини куртки със златни копчета, жълти жилетки и шапки от заешка кожа, дали са пиели бира като възрастните и имали собствени хрътки-зайчари?
Той погледна прозореца и видя, че навън се бе свечерило. Над игрищата сигурно вече се стелеше сивкава здрачевина. Оттам не се чуваше никакъв шум. Сега в клас навярно пишеха съчинение или пък отец Арнал им четеше из житията на светците.
Чудно, не му дадоха никакво лекарство. Може би брат Майкъл щеше да го донесе, като се върне. Момчетата казваха, че в лечебницата давали да се пият разни смрадливи горчила. Но сега му беше по-добре отпреди. Хубаво би било да можеше бавничко да оздравява. Тогава може да ти дадат някоя книжка. В библиотеката имаше една книга за Холандия с чудесни чуждоземни имена и картинки на непознати градове и кораби. Такава книга е истинска сладост.
Колко слаба стана светлината навън. Нищо и така е хубаво. Отблясъците на огъня се надигаха и снишаваха по стената. Също като вълни. Някой бе притурил въглища и той дочу гласове. Говореха си. Това бе шумът на вълните. Или самите вълни говореха помежду си, докато се дигаха и спадаха.
Той видя развълнувано море, дълги тъмни талази, които се дигаха и спадаха, тъмни в безлунната нощ. Мъничка светлина проблясваше в края на вълнолома, в залива влизаше кораб: и той видя тълпа хора, сбрани на самия бряг, за да посрещнат кораба, който влизаше в тяхното пристанище. На палубата стоеше висок мъж и се взираше в равната тъмна земя: светлинката на фара го озари и той видя лицето му, скръбното лице на брат Майкъл.
Видя го да вдига ръка към народа и чу гръмкия му скръбен глас, който се понесе над вълните:
— Той умря. Видяхме го в ковчега.
Скръбен стон се изтръгна от народа:
— Парнел! Умря Парнел!
Те паднаха на колене, стенейки от скръб.
И той видя Данте в кафява кадифена рокля и зелена кадифена мантия, която се спускаше от раменете й: горда и безмълвна, тя шестваше край народа, коленичил досам водата.161
Камината, с жар догоре, пламтеше с ален огън, а под увития в бръшлян полилей бе сложена коледната трапеза. Макар че се върнаха доста късно, обядът още не беше готов: ей сегинка ще бъде готов, бе казала мама. И те чакаха да се отвори вратата и прислужниците да внесат големите блюда под тежки метални похлупаци.
Чакаха всички: чичо Чарлз, седнал в дъното на стаята до прозореца. Данте и господин Кейси — в креслата от двете страни на камината, Стивън — на стол между тях, сложил крака върху малка табуретка. Господин Дедалус се поогледа в огледалото над камината, засука мустаци, сетне разтвори полите на фрака си и застана с гръб към жаркия огън: сегиз-тогиз обаче той повдигаше ръка и позасукваше ту единия, ту другия си мустак. Господин Кейси, оборил глава на една страна, се усмихна и потупа подутата си гуша. Стивън също се усмихна: той вече знаеше, че в гърлото на господин Кейси няма никаква кесия със сребро. Смешно му стана, като си спомни как господин Кейси го лъготеше, че в гърлото му дрънчи сребро. А когато веднъж се помъчи да разтвори ръката му, за да види в нея ли е скрил кесията със среброто, той забеляза, че пръстите му не можеха да се изправят: и господин Кейси му каза,162 че трите му пръста се вдървили от бързане, докато плел кесията за рождения ден на кралица Виктория.
Господин Кейси потупа издутата си гуша и се усмихна на Стивън със сънен поглед, а господин Дедалус му каза:
— М-да… Такива работи, значи. Добре се поразходихме, а, Джон? М-да… Тия хора гладни ли са решили да ни държат? М-да… Такива ми ти работи. Ей богу, добре се нагълтахме днеска с озон край Хед.
161
Стивън си представя грандиозното погребение на Парнел, починал на 6 октомври 1891.
162
Прототип на Кейси е Джон Кели, ирландски патриот и близък приятел на семейството, няколкократно хвърлян в затвора, където осакатял от плетене на кълчища.