Вторият гроб отляво

Главата ми се разтресе — същата тази, която преди малко беше пострадала от тъп предмет — от удара в стената на нечий багажник. Това ме разбуди. Но бързо започнах да губя почва под себе си, потъвайки в забрава с всеки удар на сърцето си. Гъстият мрак се канеше да ме погълне, а това ме караше да се боря със зъби и нокти, за да се вкопча в ясния си разсъдък.

Концентрирах се върху острата и пулсираща болка в главата си, върху факта, че ръцете и краката ми бяха вързани, а също и върху бученето на двигателя и шума от гумите по асфалта под мен. Ако това беше начинът на Куки най-сетне да ме натика в багажника на някоя кола, за Коледа щеше да получи толкова кутии с кола маска за бикини зоната, че щяха да й стигнат за цяла година.

— Какво правиш?

Наложих си да отворя очи пред ухилената физиономия на тринайсетгодишния член на банда Ейнджъл. Слава богу. Той със сигурност можеше да ме измъкне от тази каша. Навеждаше се към мен от задната седалка. В този момент бих дала всичко да съм безтелесна.

— Умирам — изграчих, тъй като гърлото ми беше пресъхнало и правеше гласа ми дрезгав. — Върви да доведеш помощ.

— Не умираш. А и приличам ли ти на Ласи? — Тарикатската му усмивка помръкна за миг, достатъчно колкото да прочета в изражението му загриженост. Това беше лошо.

— Кой е? — попитах и затворих очи заради талазите от болка в черепа ми.

— Двама бели мъже — отговори той, а в гласа му личеше тревога.

— Как изглеждат?

— Бели мъже — повтори той и вдигна рамене с въздишка. — Вие всички си приличате.

Опитах се да изсумтя силно, но не събрах достатъчно въздух в притиснатия си гръден кош.

— Полезен си, колкото лъжица при бой с ножове. — Помъчих се да напипам пистолета в кобура под мишницата си, но той беше изчезнал. Естествено. А и опитите ми да запазя съзнание ставаха все по-безуспешни. — Върви да доведеш Рейес — наредих, губейки почва по-бързо, отколкото можех да понеса.

— Не мога да го намеря. — Гласът му звучеше като ехо в пещера. — Не знам как.