Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
11
Месеците се нижеха един след друг. Привикнахме към сухия въздух на планината и към аромата на сол, носен от морето под нас. Започнахме да опознаваме другите хора в селището; всички бяха дошли в тази крепост, защото нямаше къде другаде да открият подслон. Бяхме в ръцете на Бог, братя и сестри, независимо откъде и как бяхме пристигнали тук. Имаше воини и убийци, бунтовници, извършили престъпление, и такива, които твърдяха, че са станали жертва на престъпление. Имаше равини и щавачи, грънчари и козари, прости мъже и такива, които можеха да четат на арамейски и на иврит, както и на латински, и гръцки. Някои бяха прогонени от Йерусалим, други бяха избягали от горящия Йерихон, както и от стотици малки селца като моето.
Много от жените искаха да се сприятелят с мен и ме канеха да се присъединя към групичките, които се събираха вечер край становете и обсъждаха как е минал денят им. Знаех, че намеренията им са добри, но се държах настрани. Не можех да търпя веселото им бърборене, не повече, отколкото понасях вярата им. Макар да се преструвах, че не е така, миналото не си бе отишло. То бе всичко, което имах, и аз се бях вкопчила в него, поглъщах го и го попивах с цялото си тяло, защото дъщеря ми бе в земята на скръбта. Тъгата ме изпълваше, в мен не бе останало място за нищо друго. Гледах с присвити очи на останалия свят през стената, която бях издигнала между себе си и другите, както завесата разделяше моя дом от този на съседите ми. Знаех, че вярата не можеше да бъде пренебрегвана, че тя щеше да се спусне над нас на кожените си криле, прелитайки из мрака като прилепите, които нощем пърхаха из овощните градини.
Чухме слухове за римски шпиони, които лагерували недалече от крепостта ни. Воините ни излязоха, за да ги нападнат, но враговете били прекалено много и в крайна сметка мъжете ни се принудили да се върнат незабелязано и да изчакат римляните сами да напуснат лагера си. Обикновено враговете ни не оставяха почти нищо след себе си, освен костите на прасетата, които бяха изяли. Но този път имаше и още нещо — кула от камъни. Тези камъни бяха плашещи, защото с тях римляните бележеха място, на което смятаха да се върнат.
Все още обаче бях решена — за доброто на внуците си — животът ни да продължава без промени, доколкото бе възможно. Полагах усилия да живеем уединено, встрани от чуждите очи. Без приятели, без врагове, само ние тримата. Правех всичко, за да не нарушават нашата хармония.
После една нощ чух потропване по вратата ни. Усетих бучка да засяда в гърлото ми. През цялото време знаех, че всеки миг светът може да се срути върху нас. Никоя врата не можеше да попречи на чуждото нахлуване, никоя стена не беше достатъчно здрава, за да спре хода на времето. Вятърът вдига сухата слама във въздуха и я отнася на други места и само от Божията воля зависи дали тя ще стигне до чудно зелено поле или до гола пустош.
Молех се тропането да спре, но то се разнесе отново. Внуците ми се стреснаха. Слухът им беше толкова изострен, че чуваха ударите още преди да бяха отекнали по дървото. Надигнах се и пристъпих предпазливо към вратата.
Боях се от това, което предстоеше, и стоях там, трепереща, като питомна птичка, която се страхува от отворената вратичка на клетката си. Исках нашето спокойно, тихо съществуване да си остане непокътнато и всеки ден да бъде огледално повторение на предишния. Пресегнах се към ножа си. Стаята ни някога е била хранилище. Мишките често идваха тук, търсейки зърно. Сега се разбягаха, стреснати от стъпките ми, докато отивах да проверя кой бе посетителят ни в този късен час. Надникнах през една дупка между камъните.
В мрака отвън стоеше Йаел. Нямаше войници, нито зверове, само жена с дълга червена коса. Държеше в ръка кошницата с вещите си — толкова малко, че все едно не притежаваше нищо.
В началото помислих да я отпратя, но видях, че е отчаяна. Отстъпих и я пуснах да влезе. Тя приседна на сламеника, на който спях. Не я попитах какво се е случило; не беше нужно. Лицето й бе смъртнобледо, но на едната й буза имаше тъмна синина от удар, който някой й бе нанесъл. Изпитвах състрадание към нея заради мълчанието, което носеше в себе си, и също като гълъбите се почувствах привлечена от това червенокосо момиче.
Тя не се оплака, само прошепна:
— Съжалявам, че те притеснявам. Скарах се с баща си.