Криптата на флорентинеца

Крача бързо към редакцията на „Принс“. Кати ме посреща на входа и ме повежда към фотолабораторията, като отключва и заключва всяка поредна врата. Облечена е както снощи — с тениска и стари джинси. Косата й е пристегната небрежно, сякаш не е очаквала посещение; деколтето на тениската е изкривено. От едната страна виждам златна верижка върху ключицата й, а на бедрото на джинсите има малка дупчица, през която прозира белотата на кожата.

— Том — казва тя и посочва едно момиче зад компютъра в ъгъла, — искам да те запозная със Сам Фелтън.

Сам ми се усмихва, сякаш вече се познаваме. Облечена е с долнище от хокеен екип и фланела, върху която е отпечатано: „АКО БЕШЕ ЛЕСНО ДА СЕ ПИШЕ ДОБРЕ, И «НЮЗУИК» ЩЕШЕ ДА ГО ПРАВИ“. Тя натиска копчето на касетофона до себе си и пъхва слушалка в ухото си.

— Твоят кавалер за довечера, нали? — подхвърля небрежно Сам.

Кати потвърждава, но не добавя онова, което очаквам: моят приятел. Вместо това казва:

— Сам пише материал за Бил Стийн.

— Желая ви приятно забавление довечера — казва Сам и пак посяга към касетофона.

— Няма ли да дойдеш? — пита Кати.

Доколкото разбирам, двете се познават от „Бръшляна“.