Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Виж го, сякаш пише обвинителния акт — прошепна той на Малтоут. — Като съдия, който се готви да издаде присъда за обесване.
— Вече знаеш, нали? — попита той господаря си.
Корбет остави перото и се обърна.
— Да, знам кой е убиецът и мисля, че мога да го докажа.
— Логика! — възкликна Ранулф. — Както обикновено.
Корбет обаче поклати глава.
— Не, Ранулф, не логика. Приложих я и направих ужасна грешка. Работиш върху дадена предпоставка и смяташ, че всичко ще се нареди. — Той стана и се протегна. — Поради самонадеяността и проклетата си логика допуснах голяма грешка. Горкият Бадълсмиър е бил по-близо до истината от мен.
— Какво е предпоставка? — попита Малтоут с пълна с хляб и сирене уста.
— Започваш с дадено твърдение — отвърна Корбет. — Като например: „Всички мъже пият бира; Малтоут е мъж, следователно пие бира.“ Но предпоставката е погрешна. Не всички мъже пият бира, това не е безспорен факт. Следователно всяко твърдение, което изказваш въз основа на тази предпоставка, ще бъде грешно. — Корбет придърпа столчето до двамата си слуги, които седяха, облегнати на стената, и ядяха от хляба и сиренето, сложени в една оловна чиния. — Смятах, че в ордена на тамплиерите има заговор, който цели да отмъсти на английската и френската корони. От това заключих, че убийствата във Фрамлингъм и по другите места са резултат на този заговор. Но грешах.
— Каква е истината тогава? — полюбопитства Ранулф.
Но Корбет поклати глава.
— Изяжте си хляба и сиренето.
После млъкна, дочул някакъв шум в коридора.
— Трябва да се махнем оттук по най-бързия начин — подкани ги той. — Ранулф, събери багажа. Малтоут, ти иди в конюшните и оседлай конете. Искам да потеглим до час.
Малтоут грабна едно парче сирене и изхвръкна от стаята. Ранулф хвърли поглед към изопнатото лице на господаря си и се зае бързо да стяга багажа. Корбет прибра грижливо принадлежностите си за писане и огледа стаята, за да се увери, че няма да забравят нищо.
— Скрий книгите, които Малтоут донесе — изсъска той. — Къде са трите торби с прах?
— Прибрани са отделно — успокои го Ранулф.
Излязоха от крилото за гости и поеха към конюшните. Малтоут вече беше извел конете и припряно се мъчеше да сложи оглавника на дребното опърничаво товарно конче. Корбет му помогна и провери сбруята и коланите на седлата. Изненада се от тишината в имението, но точно тогава чу металическо щракване зад гърба си и тихата ругатня на Ранулф. Обърна се рязко. Изходът на двора беше препречен от кордон тамплиерски войници с шлемове и брони, всеки от тях с арбалет в ръце. От двете им страни стояха техните сержанти и офицери.
— На конете! — заповяда Корбет. — Ако е необходимо, минете през тях!
Той пришпори коня си. Чу се заповед. Един от стрелците вдигна арбалета си и над главата на Корбет бръмна стрела. Секретарят продължи напред, полагайки всички усилия да обуздае паниката си и уплашения кон. Прозвуча нова заповед. Този път стрелата прелетя покрай лицето му; друга се строши в каменната настилка пред коня. Животното изцвили и се изправи на задни крака.
— Аз бях дотук — промърмори Малтоут.
Корбет дръпна юздите на коня си — дьо Моле беше излязъл от сградата и минаваше през редицата войници. Носеше полудоспехи, както и останалите водачи на ордена, а ръцете му почиваха върху ефеса на меча. Той се приближи до Корбет и сграбчи оглавника на коня му.
— Сър Хю, нима ще ни напуснеш, без да се сбогуваме?
— Нямаш власт да ме спреш — отвърна Корбет. — Възнамерявам да мина през рицарите ти, а ти ще носиш отговорност за последствията!
— Моля ви!
Дьо Моле го погледна жално със зачервените си очи.
— Корбет — прошепна той. — Знаеш кой е убиецът, нали? По лицето ти личи.
— По тези въпроси думата има кралят — отговори Корбет.
— Не, сър Хю, тази земя принадлежи на тамплиерите. Аз съм техен Велик магистър. Трябва да имам някаква власт, някаква дума по въпроса. Правосъдието на тамплиерите разглежда делата не по-малко щателно и грижливо от кралското.
Корбет се поотпусна на седлото.
— И ти знаеш кой е убиецът, нали, монсеньор?
— Да, да, така мисля; съвсем друго е обаче да го докажа.
— А ако остана — продължи Корбет, — имам ли думата ти, че ще се въздаде справедливост и ще ми се позволи да си тръгна?