Точно в полунощ

Макензи седеше на предната седалка на тойотата. Беше бледа. Красивото ѝ лице изглеждаше невероятно гладко и съвършено. Ричър ѝ каза, че Роуз иска да я види отново. Тя го погледна въпросително. Той обаче не разбираше какво го пита. Може би търсеше потвърждение, че ситуацията би могла да е и по-тежка. Нещо насърчително, нещо оптимистично. Или не. Ричър не можеше да прецени. Уклончивото му изражение сякаш казваше, че няма представа. Макензи кимна, излезе от колата и тръгна по пътеката. Отново влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

Ричър зае мястото ѝ в колата.

— Как беше? — попита го Брамал.

— Зле — отвърна Ричър. — Раната не е излекувана.

— В какво състояние е тя самата?

— Здравата надрусана.

— С какво?

— С нещо, за което твърди, че е поскъпнало напоследък. Предполагам, че все още разполага с качествена стока. Не е изпаднала до кабинките в тоалетните.

— Агент Ноубъл предположи, че вече е стигнала дотам. Твърдеше, че следи всеки камион, излизащ от фармацевтичните заводи.

— Може би е пропуснал лекцията, в която са им обяснили, че реалността е различно нещо. Нищо не работи на сто процента.

— За какво искаше да говори тя с теб?

— Очаква някой ден да се появи следовател и да започне да задава въпроси за Портърфилд. Остана разочарована, че това не съм аз. Смята, че случаят не е приключен.

Брамал не отговори.

— Какво ти каза госпожа Макензи? — попита го Ричър.

— Нищо хубаво.

— Разбрах, че денят ще е лош, още когато се събудих.

— Роуз Сандерсън е била ранена в лицето от шрапнел от самоделно взривно устройство, скрито край пътя близо до някакво градче в Афганистан. Устройството е било заредено с късчета метал, най-вероятно купен от местната железария и нарязан на парчета. Пет от тях са се забили в лицето ѝ, а други са ожулили кожата ѝ или направо са я обелили. Но съвременната военна медицина върши чудеса. Открили са по-голямата част от липсващата кожа, залепнала по каската ѝ, и са я зашили обратно. Поверили са Сандерсън на големи имена в пластичната хирургия.