Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
— Знаеш какво ще се случи?
— За съжаление — отвърна Ричър. — Логиката подсказва само един възможен вариант.
Макензи обаче вече се обръщаше към тях. Нетърпението бе изписано на лицето ѝ и Брамал излезе, за да отиде при нея. Ричър го последва, но остана на три крачки зад тях.
От пикапа излязоха каубоят с ботушите от гущерова кожа и двамата му спътници. Шестима души, разделени на две групи, вперили погледи в ничията земя между двата автомобила. Позите, които бяха заели, издаваха готовността им да се отдадат на първичните си инстинкти. Двете групи спряха на около метър и половина една от друга. Разстоянието бе прекалено голямо за удар с нож.
Каубоят с ботушите каза:
— Посланието не се е променило.
— Разсъждавах върху думите ти — отвърна Ричър. — Според мен, ако си го предал правилно, то би трябвало да означава, че сме длъжни да се върнем там, откъдето сме дошли. А това е по-скоро предложение, не смяташ ли? Молба, ако приемем, че сте възпитани и любезни. Много молби звучат наистина разумно. Всички го знаем. Аз бих искал да помоля за един милион долара и вечеря с мис Уайоминг. Работата е там, че молбите могат да бъдат отхвърляни. Любезно, с уважение и прочие. Но отхвърляни. Което се случва и с вашата молба.
— Не сме съгласни.
— Започвайте да свиквате. Ще продължим да се навъртаме наоколо и ако някой от действителните собственици на имоти в околността има проблем с това, може да се обърне към съответните власти, които да му помогнат.
— В момента сме много любезни — каза каубоят с ботушите.
— Съветът ми е да продължите да бъдете такива. Дори да загубим, ще ви нанесем сериозни контузии. Двама от вас ще отидат в болница. В най-добрия случай. Но като ви гледам, трябва да призная, че този най-добър случай ми се струва и най-малко вероятен. А това означава, че и тримата ще отидете в болница.
Каубоят замълча за секунда, после каза:
— Добре, беше молба.
— Радвам се, че изяснихме този въпрос — отвърна Ричър.
— Няма да намерите нищо по тези места.
— А кой отправи молбата?
— Не мога да ви кажа.
— Имаш ли телефон? — попита Ричър.
— На кого искаш да се обадиш?
— Искам да направиш снимка. Не, по-добре да заснемеш видеоклип. Телефонът ти може ли да снима видео?
— Предполагам — отвърна каубоят.
— Ще си кажем имената. Може да се представим с едно-две изречения. На твоя телефон. После ти ще се върнеш и ще покажеш записа на онзи, който те е изпратил да предадеш молбата. Това би било справедливо.
— Може да ни проследите.
— Обещавам да не го правим.
— Защо да ви вярваме?
— Живеете някъде в района. Сигурни сме в това. Рано или късно ще ви намерим. Въпрос единствено на време.
Каубоят не отговори.
— Но предпочитам да го направим така — обясни Ричър. — Това е по-добрият начин.
Каубоят не отговори. След малко обаче кимна.
Един от спътниците му пристъпи напред с телефон в ръката. Насочи го към тях, присви очи и каза:
— Давайте.
— Джейн Макензи — представи се Макензи.
— Тери Брамал, частен детектив от Чикаго — каза Брамал.
— Джак Ричър, майор от резерва, бивш командир на Сто и десета специална част на Военната полиция.
Каубоят свали телефона.
— Ще чакаме тук — каза Ричър.
— Може да минат два-три часа — каза тарторът. — Имате ли вода?
Другият му спътник донесе три бутилки вода от пикапа. После каубоите се качиха в него, направиха обратен завой и потеглиха. Зад тях отново се образува прашен облак, който ту се издигаше, ту се спускаше като доказателство, че наистина са си тръгнали.
— Ще ги проследим ли? — попита Брамал.
— Не — отвърна Ричър. — Ще удържим на думата си. Не е задължително, но е препоръчително.
— Знаеш какво правиш, нали? — попита Макензи.
— Знам две неща — каза Ричър. — Тя живее тук и никой не те разпознава.
32
Брамал даде на заден до място, където скалите край пътя се снишаваха и чезнеха под земята, а канавката бе запълнена с пръст. Паркира на банкета под лек ъгъл, насочил предницата на тойотата на запад. Ричър изпи цяло шише вода, отиде до скалите и седна, обърнал лице към слънцето. Наслаждаваше се на един от последните дни на лятото. Всички мълчаха. Брамал остана зад волана с невъзмутимо изражение — като човек, когото животът е научил на търпение. Макензи стоеше сама край колата, горе-долу на същото разстояние като Ричър, но обърнала поглед в другата посока. Високо над главите им закръжиха гарвани, огледаха ги хубаво, вероятно си казаха, че още е рано, и отлетяха.
Чакането приключи след по-малко от два часа. Или по-точно след деветдесет и три минути. В далечината се появи облак прах, в челото на който се движеше малка черна точица. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая успяха да различат силуета на кола. Бяха тримата каубои с огромния пикап. Връщаха се. Както и преди, спряха на петнайсетина метра, слязоха и тръгнаха към тях.