Аленият бряг
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #15
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-769
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Аленият бряг». Краткое содержание книги:
заплашителна история. Много по-страшна, отколкото специалният агент на
ФБР Алойшъс Ш. Л. Пендъргаст може да си представи. Пендъргаст заминава в
своето ретро „Порше“ за тихото крайбрежно градче Ексмут в Масачузетс
заедно със своята повереничка Констънс Грийн, за да разследва кражбата на
безценна колекция от вина в Нова Англия, собственост на известния скулптор
Пърсивал Лейк.
Ексцентричен като всеки човек на изкуството, той живее в стар морски фар –
най-старата сграда в околността северно от Салем… Но в мазето на фара,
където е била съхранявана колекцията, намират нещо много по-
обезпокоително: зад стелажите за бутилки има зазидана ниша, в която някога
е лежал окован човешки скелет…
Специален агент Алойшъс Пендъргаст – един от най-интересните и
завладяващи герои в съвременната криминална литература – се завръща в
спиращия дъха нов роман на Дъглас Престън и Линкълн Чайлд „Аленият бряг“.
43.
— Казах ти, че свещите са свършили! – почти изкрещя Марк Лили, за да надвика трясъка на откачилия се капак на прозорец, докато отваряше и затваряше шумно чекмеджетата. – Преди две седмици при последното спиране на тока ти казах, че имаме нужда от свещи.
— Вероятно си си останал само с желанието – отговори Сара. – А какво ще кажеш за капаците, които от една година ти казвам да оправиш?
Сякаш за да подкрепи атаката й, капакът изтрака отново. Той извади фенерче от чекмеджето и започна да ругае.
— Какво му е? – попита Сара.
Марк го светна и насочи лъча към лицето и.
Фенерчето не може да освети стаята.
— Престани да ми светиш в очите.
— Просто ти показвам. Това май е петдесетото спиране на тока тази година. Човек би си помислил: кой, ако не ти, може да има цял склад със свещи?
— Никой не ти пречи да купиш свещи, когато си в града, а ти си всеки ден там.
— Смятах, че ти ще се погрижиш за това. Нали съществува нещо, което наричаме разделение на труда.
— Никога не е ставало дума, че свещите са свършили.
— Казах ти, но си забравила. – Той се хвърли възмутен на дивана. Ето това беше скапаният им живот – караха се всеки божи ден за някакви глупости. Запита се какво ли беше видял в тази жена? Нямаха деца. Можеха още сега да сложат край. Обаче имаше усложнения, финансови обвързаности…
Силен порив на вятъра блъсна капака отново и прозорците изтракаха в касите си. Капакът отново се блъсна, този път сякаш по-силно, и се чу дрънчене на счупено стъкло. Вятърът нахлу с вой, последван от дъжда, който носеше със себе си, и събори снимката в рамка, която стоеше на перваза.
— Ето! – изкряка Сара победоносно. – Видя ли какво стана?
Последва още един пристъп на вятъра, дъждовни капки се посипаха по масата едновременно с животинския рев, който се чу отвън.
— Какво беше това? – попита Марк.
Сара не отговори, оставайки на място, откъдето се напрягаше да пробие с поглед мрака.
— Чу се съвсем близо до къщата.
— Нечие тъпо псе, което са забравили на дъжда.
— Въобще не прозвуча като куче.
— Разбира се, че с куче. Какво друго би могло да бъде?
Отново се понесе вой, този път от мрака под прозореца.
— Върви да видиш подкани го Сара.
Марк взе фенерчето и отиде във входното фоайе, за да светне с фенерчето през прозорчето на вратата.
— Аааа! – изрева той и падна назад точно в момента, когато вратата се отвори широко с трясък. Вмъкна се черна сянка, сякаш излязла от кошмар, наметната единствено със зловеща воня. Марк диво размаха ръце от неверие и ужас, опитвайки се да прогони звяра, но с ужасяващ зачатъчен рев той го прегърна с кльощави ръце, впивайки пръсти с дълги нокти в корема му.
— Не, не! – Марк опита да се измъкне, когато усети острите нокти да се забиват в корема му.
— Пусни го! Не! – Той чуваше неясно как някъде отзад жена му пищи.
Разнесе се неочакван пукот като че ли някой късаше сланина от месо, и ръцете го разтвориха така, сякаш дърпаха завеси. Беше тъмно, фенерчето беше изчезнало и той можеше само да усеща. Онова, което почувства, беше полъх студен въздух в телесната му кухина, който за миг успя да съкруши дори внезапната болка. Стовари се назад с ужасен вик и неописуема болка и още докато падаше, почувства как нещо го изкормва в съпровод на шумно, мокро, бързо джафкане.
44.
Констънс Грийн беше подгизнала до кости, мократа й рокля лепнеше тежко върху тялото, а подгъвът бе изплескан с кал и пясък. Но тя не усещаше студа: бездомното й детство из нюйоркските докове изглежда я беше имунизирало завинаги срещу студа. Вятърът блъскаше блатната трева и папура, който лудо се люшкаше, докато си пробиваше път през него. Ниските й ботуши шляпаха по мочурливата земя, лъчът от фенерчето се стрелкаше насам-натам из мрака и осветяваше стремителните дъждовни капки. Тя се движеше бързо, докато съзнанието й беше гневна, засрамена и унизена празнина.
В първия момент инстинкта й продиктува да се махне. Да се махне, преди да направи нещо толкова насилствено и дълготрайно, че после завинаги да съжалява. Но когато избяга от странноприемницата на юг към дюните и блатната трева, в главата й започна да се заражда един от най-хубавите планове.