Подземията на Чикаго
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-274-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
Счупена електрическа крушка по една от линиите на метрото освобождава патоген, който може да унищожи милиони. Докато властите се колебаят какво да предприемат, започват да умират хора, особено в бедните квартали. Болниците се превръщат в морги. Влаковете се превръщат в катафалки. Накрая кметът все пак се решава да вземе по-строги мерки и да изолира засегнатите райони. А междувременно Майкъл Кели тръгва по следите на престъпниците, отровили града му. Търсенето го отвежда дълбоко в подземния свят на Чикаго, както и в още по-стряскащото царство на „черната биология“. В най-добрите лаборатории на страната се извършват тайни високотехнологични експерименти, а учените си играят на Господ и създават форми на живот, които могат да ликвидират населението на планетата за броени часове.
— Плодове и зеленчуци, Кели. Това е всичко. В една обща категория.
Седях на последното стъпало на аварийната стълба и наблюдавах как Джони Епъл бели с ножа си плода, носещ неговата фамилия.
— Докторът вика „трябва да ядеш повече зеленчуци“, а аз го питам защо. Тогава ми показа цялата пирамида.
— Плодове и зеленчуци значи…
— Аха. Едното замества другото. Ама аз повече обичам ябълки… — Джони отхапа от ябълката и добави: — Най-малко шест-седем на ден. Оная пачавра жена ми вика, че съм тъпак. Сякаш не го знам. Казва, че трябва да ям нещо зелено, с повече листа. Какво трябва да е това, мамка му?
— Може би зеленчуци?
— И тя така вика.
— Може би не трябва да заместваш зеленчуците с плодове, Джони. Те не са едно и също.
— Значи не харесваш категориите, а?
Свих рамене. Джони довърши ябълката, а аз угасих фаса си. После биячът на Вини Делука вдигна глава към стълбите.
— Той горе ли е?
— Аха.
— Опакован?
— С фолио на балончета.
— Значи на балончета? — ухили се Джони. — Както ги правят шибаняците от куриерските служби. Бас държа, че си свършил добра работа.
— Къде ще го откараш?
— Не ти трябва да знаеш. Но не се безпокой. Никой няма да чуе повече за него.
Изправих се, но Джони вдигна ръката си, отрупана с пръстени.
— Няма нужда да се качваш горе.
— Трябва да прибера някои неща.
Джони сви рамене, после внимателно ме огледа.
— Добре ли си?
— Разбира се.
— Не гледай.
— Ще се почувствам по-добре, ако го измъкнем навън.
Качихме се горе. Джони Епъл ме похвали за доброто опаковане, после метна вързопа на рамо и пое обратно по стълбите. Долу отвори багажника на колата си, хвърли товара вътре и ми подаде ръка в знак на добре свършена работа.
— Имам и още нещо за теб, Джони.
Лицето на убиеца се изопна, ръцете му увиснаха отстрани на тялото. Хората с неговия занаят не обичат изненадите.
— Долу е, в мазето — добавих аз.
Джони измъкна пистолета си и ми кимна да вървя пръв. Вратата на мазето не беше заключена. Бутнах я и влязох. Черният сак със златните ширити беше там, където го бях оставил. Джони Епъл пъхна пистолета в колана си и дръпна ципа.
— Това е дрогата, която Гилмор задигна от Корееца — поясних аз. — Преброих двайсет и шест кила. „Четворките“ вече са получили двайсет и седмото. Шефът ти трябва да е доволен.
Джони затвори сака и го пренесе до колата си. Хвърли го в багажника редом с Гилмор, а после се настани зад волана.
— Чу ли какво ти казах, Джони?
— Чух. Но не съм сигурен, че шефът ще те чуе. Разбираш какво имам предвид, нали?
— Разбирам — кимнах аз. — Все някак ще го преживея.
— Е, ще видим. Бъди добро момче, Кели.
— Чао, Джони.
Колата на Джони Епъл излезе от паркинга и изчезна зад ъгъла. Дъждът беше спрял, небето започваше да се прояснява. Седнах на желязното стъпало и изпуших още една цигара, докато гледах как следобедното слънце бързо пресушава локвите по паркинга. След известно време се качих горе и за втори път прерових компютъра на Гилмор. После още веднъж, за всеки случай. Измъкнах се през задната врата, скочих в колата и потеглих. Вече разполагах с всичко, от което се нуждаех.
Недовършени неща
59
Кризата приключи с пресконференция. След седемдесет и два часа без нови случаи на зараза федералните протегнаха ръка на кмета и всички заедно оцениха високо направеното до този момент. Появиха се и коментари за ваксините, но доста неясни. „Шейсет минути“ излъчи материал за „Лаборатории Си Ди Ей“ и зараждащия се военнопромишлен комплекс за създаване на биотерористични оръжия. Но истината беше далеч по-елементарна: патогенът просто се беше изпарил. Вероятно по естествен път. Никой нямаше обяснение защо. И никой не го беше грижа поне за момента. Веднага след пресконференцията започна събарянето на загражденията, а заедно с тях и ритането по кокалчетата.
Пресата нарече кризата „Био-Катрина“, което се наложи на всички равнища на управлението — от Белия дом до кметството. „Ню Йорк Таймс“ излезе с материал за положението вътре в карантинната зона на Чикаго. Триста четирийсет и три жертви на патогена, плюс други двеста благодарение на заразени кучета. Няколко снимки бяха качени на сайта на правителството, но „Таймс“ разполагаше с много повече. Цял квартал, превърнат в бетонни и дървени отломки, трима ухилени негодници по време на „патрул“ с насочени в камерата пистолети, труп, захвърлен на някаква уличка, заобиколен от местни жители, блъскащи се да сложат ръка на личните му вещи. „Това е Америка — беше констатацията на материала. — Това сме ние.“