Подземията на Чикаго

— Знам — усмихнах се за пръв път аз и отпих още една глътка кафе.

Моли се размърда на стола си.

— Има ли още нещо? — попитах.

— Има, но искам да бъдеш прям с мен.

— Какво?

— Снощи Елън успя да се измъкне от лабораторията. В момента е извън карантинната зона и не ми вдига телефона.

— А ти искаш да знаеш дали сме се виждали?

Тя кимна.

— Пихме по едно, поговорихме си. После я качих в едно такси.

— Тя ни е нужна, Майкъл.

— Защо?

— Вече ти казах. Елън е един от най-големите умове на випуска ни.

— Не се подценявай.

— Не се подценявам. Завърших трета по успех в курса в Калифорнийския технически университет и в това отношение нямам никакви проблеми. Но все пак не съм Елън.

— Отиваше да прибере праха на сестра си. Това е всичко, което знам.

Моли не се хвана. Усетих как гневът й се надига в малкото пространство помежду ни. Нещата обещаваха да станат по-лоши.

— Сега аз имам един въпрос — рекох.

— Страхотно.

— Възможно ли е някой да е измъкнал „Тих тътен“ от лабораторията ви?

Очите й се заковаха в моите.

— Какво знаеш за „Тих тътен“?

— Елън ми разказа за него.

— Мамка му!

— Не отговори на въпроса ми.

— А какво ще кажеш, ако те пратя по дяволите?

— А ти какво ще кажеш, ако звънна на Рита Алварес и й подхвърля темата?

— Достатъчно! — отсече тя. В гласа й за пръв път се появи метална нотка. Чикагска стомана от най-чиста проба. Едва сега си дадох сметка кой движи нещата в „Лаборатории Си Ди Ей“ и накъде иска да ги насочи.

— Ако някой е успял да измъкне „Тих тътен“ от лабораторията, той отдавна щеше да се усети в Чикаго. Но това не се е случило.

— Елън ми обясни, че структурата на неговата ДНК е почти идентична с тази на патогена, предизвикал заразата.

— „Почти“ е ключовата дума. Съществуват десетки организми с близка генетична структура на тази, която наблюдаваме в Уест Сайд.

— Значи е съвпадение, така ли?

— Не е съвпадение. Просто различен клон от едно и също генетично дърво. Но в никакъв случай не е „Тих тътен“ или някое негово разклонение.

— Дали Елън ще се съгласи с теб?

— Разбира се. А сега ми кажи къде е тя!

— Не знам. Спомена, че ти е оставила и някаква възможна ваксина. Вярно ли е?

— Да.

— Какво чакаме тогава? Свикай пресконференция и стани герой!

— Мислиш, че това е целта, така ли?

Не отговорих.

— Това ли мислиш? — наведе се към мен Моли.

— Опитвам се да не го мисля.

— Моля те веднага да се свържеш с нас, в случай че Елън ти се обади — отсече Моли и побутна към мен папката. — А междувременно се заеми с уважаемия мистър Гилмор.

— Добре.