Дъщеря на съдбата [bg]

Когато Панама остана назад, времето се захлади. Заради страха си от жълтата треска капитанът бе забранил да се слиза на сушата и бе изпратил лодка само с неколцина моряци, за да попълнят запасите от сладка вода, тъй като тази, която им оставаше, беше съвсем малко и се бе превърнала в тиня. Отминаха Мексико и когато „Емилия“ навлизаше във водите на Северна Калифорния, настъпи зимата. Студът и влагата изместиха задухата от началните месеци на плаването и всички наизвадиха от куфарите кожени шапки, ботуши, ръкавици и вълнени фусти. Бригантината поздравяваше отдалеч корабите, с които се разминаваше от време на време, но не намаляваше ход. При всяка религиозна служба капитанът благодареше на Бога за попътните ветрове — чувал бе за кораби, отклонявали се чак до Хаваите, дори по-надалеч, докато търсели благоприятен тласък в платната. Освен игривите делфини, тържествено се появиха огромни китове и дълго плаваха край ветрохода. Привечер, когато отблясъците на залеза обагряха водата в червено, могъщите морски бозайници се любеха сред кипналата златиста пяна и се зовяха с тръбен подводен рев. Понякога в нощната тишина, те толкова се доближаваха до борда, че звукът от тежкото им и загадъчно присъствие се долавяше съвършено ясно. Пресните продукти бяха изчерпани, запасите от суха храна също привършваха, а единствените развлечения бяха игрите на карти и риболовът. Пътниците спореха по цели часове за най-дребни подробности във връзка с дружествата, създадени за златото. Някои от тях имаха железен военен устав и дори униформи, а други бяха по-свободни. Основната цел на всички обаче бе да се обединят, за да си осигурят средства за пътуването, снаряжението, разработването на рудниците и превозването на златото, а след това да си поделят печалбите по равно. Не знаеха нищо за терена, нито за разстоянията. Според правилата на едно от дружествата членовете му трябваше да се прибират всяка вечер на кораба — там възнамеряваха да живеят в продължение на месеци, и да оставят добитото през деня злато на съхранение в обща каса. Капитан Кац им обясняваше, че няма да могат да използват „Емилия“ като хотел, тъй като той самият възнамеряваше да тръгне обратно за Европа час по-скоро, а мините са на стотици мили от пристанището, но те изобщо не го слушаха. Плаваха от петдесет и два дни, еднообразието на безбрежната морска шир опъваше нервите и пререканията избухваха при най-малък повод. Когато някакъв чилиец едва не изпразни пушката си в американския моряк, около когото Асусена Пласерес прекалено явно се усукваше, капитан Винсент Кац иззе оръжията, включително и бръсначите, като обеща, че ще ги върне, щом Сан Франсиско се появи на хоризонта. Право да върти ножове имаше единствено готвачът, на него се падаше и неблагодарното задължение да коли едно по едно домашните животни. След като и последната крава се озова в казана, Дао Циен извърши сложен обред, за да измоли опрощение от пожертваните животни и да се прочисти от пролятата кръв, а после дезинфекцира ножа си, прекарвайки го многократно през пламъка на факла.