Дъщеря на съдбата [bg]

— Опиум. Ще те унася, та времето да мине по-бързо.

— Опиум? От него човек губи разсъдъка си!

— Ти и без това си го изгубила, какво повече — усмихна се Дао.

— Искаш да ме убиеш ли?

— Точно така. Не успях, когато кръвта ти изтичаше и сега ще го постигна с опиум.

— Ох, Дао, страх ме е…

— Вреди многото опиум. По малко е добра утеха, а аз ще ти дам много малко.

Елайза не разбра колко е много и колко е малко. Дао Циен й даваше от своите отвари — кост от дракон и черупка от стрида, а опиума отмерваше така, че да й осигури няколко часа благодатен унес, но без да й позволява да се изгуби в рая, от който връщане назад нямаше. Тя прекара следващите седмици залутана из непознати галактики, далеч от мръсната бърлога, където лежеше тялото й, и се будеше само когато слизаха да я нахранят, да я измият и да я накарат да прави по няколко крачки из теснините на трюма. Не усещаше мъчителното съжителство с бълхите и въшките, нито отвратителната воня, която я тормозеше в началото, защото опиумът притъпяваше забележителното й обоняние. Влизаше и излизаше от сънищата си неусетно, после дори не ги помнеше, но Дао Циен се оказа прав — времето изтече неусетно. Асусена Пласерес не разбираше защо Елайза пътува при такива условия. Никоя от другите пътнички не бе платила за билет — бяха се разбрали с капитана да му се издължат при пристигането в Сан Франсиско.

— Ако слуховете са верни, там само за един ден можеш да спечелиш петстотин долара. Миньорите плащат в чисто злато. От месеци не са виждали жени и вече едва издържат. Говори с капитана, ще му платиш, като пристигнеш — настояваше Асусена в миговете, когато Елайза идваше на себе си.