Мъжът, жената и гладът [bg]

Това е метафора, разбира се. „Малекон“ никога не е бил затварян. Клаудия веднага разбира, че става дума за друго. Край нея хората влачат дъски, гуми, огромни парчета стиропор, всичко, което се държи над водата. Някой я побутва и извиква:

— Размърдай се, момиче, няма време.

Тя излиза от вцепенението си. Моментът е настъпил, но същата сила, която я тласка напред, същевременно я спира. Да тръгне по море с дете? А акулите? А бурите? Нима може да взима решение за живота, за бъдещето, за съдбата на друг?

Край нея минават цели семейства, които мъкнат животни, чудновати колички, бутилки с вода… Бягството е всеобщо, allegro vivace84, вакхическо. И отново сянката на Хамлет: „Какво да правя? Да рискувам да замина или да остана?“ Знае, че подобно нещо не се е случвало отдавна, откакто преди повече от десет години хората нахлуха в посолството на Перу. Ще се повтори ли отново някога? „Сега или никога“ — мисли си тя като в сценарий на лош филм. Aléa jacta est.85 Изминава тичешком половината пресечка до дома си и се втурва по стълбите, за да вземе Давид. Сърцето й бие толкова учестено, сякаш безброй барабани пулсират в гърдите й, в стомаха й, в главата й. Да замине, да замине. Да избяга. Да напусне този затвор. Да забрави мъчителното безпокойство. Да може да крещи, да мълчи или да решава. Няма представа какво може да я очаква отвъд хоризонта, който никога не е прекосявала, но сега не е моментът да мисли за това. Сега най-важното е да замине.

Шумът, трескавото оживление, морето, осеяно с плаващи предмети, брегът, изпълнен с хора, които вървят към близките плажове с примитивните си съдове — нови завоеватели на други земи — е фантастичен мираж на дневна светлина. Не се виждат полицаи, нито агенти. Сигурно са се смесили с тълпата, предрешени като цивилни. Някое наблюдателно око би могло да ги разпознае, но сега никой няма време за това.

Мнозина нямат търпение и дори не търсят ниско и достъпно място на брега. С помощта на приятели или роднини спускат плавателните си съдове до острите скали покрай стената.

— Имаш ли свободни места?

— Трима сме.

— Аз съм сам, приятелю. Дай ми шанс.

— Братле, ще ти дам сто долара, ако качиш мен и жена ми.

Предложенията и молбите зареждат въздуха със странна енергия. На местата, където стената е по-близо до морето, се тълпят хора. Към едно от тях върви Клаудия, хванала Давид за ръка. Още не знае какво ще прави. Намира се на кръстопът. Слънцето се издига в небето и истерията се засилва. Близо до нея избухват свади, но тя не им обръща внимание. Очите й са вперени в хоризонта, отвъд който е обетованата земя. Някой влачи лодка, натоварена на шейна на колела, и за малко да я събори.

— Клаудия!

Сърцето й замира, когато вижда Рубен.

Хилберто се показва иззад лодката, която е тикал, и се взира в двамата, без да разбира какво става. Оглежда се, опитвайки се да отгатне коя от жените наоколо е любовницата му, приятелката му или…