Мъжът, жената и гладът [bg]

Клаудия се спря насред улицата. Стори й се, че видя на две пресечки от нея, близо до Булеварда на пристанището, десетки хора да тичат нанякъде. Разумът й ли се беше размътил, или отново имаше видение? До нея достигнаха викове, но не успя да чуе какво казват. Тръгна отново; в началото бавно, опитвайки се да разбере дали става дума за мираж, после ускори крачка, след като се увери, че не бълнува. Какво ли се е случило? Да не са откраднали друга лодка? Да не са я потопили? Саботаж ли беше, атентат, експлозия?… Стигна до „Малекон“. Не десетки, не стотици, а хиляди хора — повечето младежи — тичаха във всички посоки, носейки плакати и викайки отделни фрази, които постепенно се сляха в една-единствена дума: Свобода, свобода, свобода… като в песента на Уили Чирино81, която беше забранена, но която всички слушаха.

Веднага разбра. Натрупаното през последните седмици напрежение след потопяването на влекача, пълен с жени и деца, най-после беше избухнало. Сега яростта изригваше на струи като намерила излаз пара на запечатан котел. Хората удряха капаците на малобройните коли, почти всички принадлежащи на чужденци, които гледаха ужасени този армагедон, настъпил неочаквано на островче, където — според туристическите агенции — не съществуваха социални безредици. Няколко младежи преобръщаха кофи за боклук, други вече се сблъскваха с първите сили на реда, които пристигаха на мястото и вкарваха протестиращите в затворническите коли. Повечето хора обаче подскачаха неуморно — правеха огромни подскоци, сякаш бяха птици в плен, които сега искаха да полетят, въпреки че крилата им бяха подрязани.