Среднощна алея [bg]

— Да — промълви тя. — Вече ми го каза.

Мразеше това. Мразеше, че Миърнин се променя така, че само за миг можеше да се превърне от приятел във враг. Кой от двамата беше истинският Миърнин? А може би истинският Миърнин бе съвсем различен?

Клеър изсипа около половин чаена лъжичка кристали в шепата си.

— Не е достатъчно — каза Миърнин.

Тя извади още две–три кристалчета, при което той взе солницата и насипа цяла купчинка в ръката й.

— Ще трябва да научиш страшно много, а и без това си в неизгодно положение. По-добре да не рискуваме.

Клеър не искаше да го прави… е, всъщност част от нея искаше, защото ягодовото ухание изведнъж й припомни какъв бе станал светът предишния път, когато беше взела от кристалите — диамантено ясен, без излишни усложнения, простичък.

Трудно бе да не поиска отново да изпита същото.

— Вземи ги или аз ще трябва да взема теб — каза Миърнин. — Това са единствените останали ходове на шахматната дъска.

Клеър изсипа кристалчетата върху езика си и едва не се задави от горчилката в устата си. Ягодовият дъх едва се усещаше, а когато преглътна, усети остър, гнил вкус, от който едва не повърна…

Изведнъж целият свят сякаш дойде на фокус, горещ, ясен, съвършен фокус.

Миърнин вече не й се струваше странен и достоен за окайване, сега той приличаше на пламтящ стълб от чиста енергия, която тленната му обвивка едва успяваше да удържи. Ала Клеър виждаше, че е болен — у него имаше нещо тъмно, като гнилост в сърцевината на дърво. Призрачно сияние заля стаята. Невротрансмитери, помисли си Клеър. Мозъкът й работеше с главозамайваща скорост, която я оставяше без дъх. Реакциите ми трябва да са поне десет пъти по-бързи.

Миърнин рязко се изправи, сграбчи я за ръката и я повлече към рафтовете на стената, където се залови да вади книга след книга. Тефтери, учебници, листове, надраскани на ръка. Две тетрадки с дебели черни корици, каквито Клеър използваше за лабораторните си упражнения. Дори няколко от евтините сини тетрадки, каквито раздаваха на някои изпити. И всичко бе плътно изписано със ситен, красив почерк.

— Чети! — каза той. — Бързо!

Достатъчно бе просто да прелиства страниците. Очите й улавяха всичко, което виждаха, с фотографска точност, а мозъкът й работеше с такава бързина, че Клеър превеждаше и вникваше в текстовете почти мигновено. Близо двеста страници, а тя продължаваше да прелиства толкова бързо, колкото пръстите й можеха.

— Е? — попита Миърнин.

— Това не е вярно — каза тя и прелисти няколко страници. — Ето тук. Виждаш ли? Формулата е грешна. Променливата величина не е същата като преди, но оттам нататък се използва само тя…

От гърлото на Миърнин се откъсна рязък, свиреп крясък, като от ловуващ ястреб, и той издърпа тетрадката от ръцете й.

— Да! Права си! Този глупак! Нищо чудно, че успя да ме поддържа само няколко дни. Ала ти, Клеър, о, ти си различна!

Клеър знаеше, че би трябвало да е уплашена от хищническата усмивка, която бавно се разля по устните на Миърнин, ала то бе по-силно от нея. Тя му се усмихна в отговор.